"Елате да възлезем на Господнята планина!" Какво друго е животът на християните, ако не бавно и мъчително изкачване на Таворската планина на Преображението! Изкачване, при което ни дебнат всякакви опасности: свличащи се под краката ни камъни, тесни пътеки, надвиснали над заплашителни пропасти, опасност да се заблудим, да отмалеем и да се сринем надолу. Изкачване, което не можем да осъществим, мъкнейки със себе си товара на своите страсти и похоти.
Ден след ден, крачка след крачка християнинът трябва да възлиза на планината на Преображението, сам преобразявайки се, преобразявайки един по един греховете си в добродетели: безпокойството си - в упование на Господа, гнева си - в благост, гордостта си - в смирение, егоистичните си пориви - във воля за благотворене, алчността си - в милосърдие... Ще каже някой: невъзможно е.
Но Бог не ни поставя непосилни задачи. Като ни указва високи цели, Той ни дава и сили да ги постигнем. Стига да искаме и много да се молим.
Всяко наше дело, всяко наше благочестиво начинание ние трябва да започваме с молитва. Но преди да започнем да се молим, трябва да очистим сърцата си от всяка сквернота, да се взрем в себе си, да почувстваме истинското величие на Този, към Когото отправяме молитва, да застанем "със страх и трепет" (Филип. 2:12) пред Него, съзнавайки своето недостойнство и своята греховност. Някои, като се молят и не получават просимото тук и сега, бързо охладняват към Бога и Го обвиняват, че не е чул молитвите им и не е изпълнил желаното от тях. Те не съзнават, че причината за несбъдването на техните молитви са те самите. Те не са променили нищо в себе си, в отношенията си към ближните, не са се смирили, не са осъзнали греховете си. Образно казано, нашите грехове спират нашите молитви и не им позволяват да стигнат до Бога.
Трябва постоянно да въздигаме ума и сърцата си към Господа, както ни призовава св. Църква по време на св. Литургия, постоянно да сме отворени за пречистващата сила на благодатта и обновяващата сила на Светия Дух.
Чудна е тайната на благодатта! Тайната, която преобръща живота ни на 180 градуса, дава му нова насока и нови цели. Тайната, която ни кара да намразим онова, което довчера е давало смисъл на живота ни, да изтръгнем от себе си страсти и убеждения, които сме считали едва ли не за част от нас... тайната, която ни дава да виждаме ближния си в нова светлина и да го обичаме като себе си, да ценим живота, да съзираме добрите неща в него и да им се радваме. Чудна е тайната на благодатта, която сякаш ни изгражда наново върху руините на нашата човешка нищета и греховност, която от тленни същества ни прави носители на светлината Божия, от роби на плътта - синове Божии. Чудна е тайната на Преображението, което Бог извършва в нас, ако Го приемем, ако приемем Таворската светлина.
Светлината, засияла на Таворската планина, освещава живота на всеки вярващ човек, освещава живота и на цялата Църква. В Преображението ни е даден залог за славата и тържеството на Църквата, когато Господ Иисус Христос ще дойде в славата Си. Колкото и тежки да са били изпитанията ни, всички те трябва да бъдат разпръснати от тайнствената Таворска светлина. И ако душата на вярващия човек, принадлежащ към Светата, Православна, Съборна и Апостолска Църква, бъде обладана от униние при вида на едно или друго църковно разделение или падение на отделни лица, или отстъпление от правия Христов път, тогава невечерната, тайнствената Таворска светлина на Преображението трябва да укрепи колебаещия се, защото чрез нея ни е даден залогът за победата на Църквата Христова. Амин.
Свещеник Йоан Карамихалев
Брой 14 за 2002 година
Mногобройни и чудотворни дела
извършил Христос Господ за благото на човеците. Само част от тия дела са записани в Евангелието, но и те са необоримо
доказателство, че Той притежавал пълната божествена власт и сила. При все това необходимо било преди да завърши Своята
мироспасителна мисия, да изяви Своята божествена присносъщност и Своето божествено пратеничество, потвърдени с глас от небето..
С трима от своите ученици Христос възлиза на Таворската планина и като се отделя на по-високо място, започва усилено да се моли. При него се явяват и застават двама свидетели от другия свят - Мойсей и Илия. При завършека на молитвата тримата ученици видели славното Преображение на Христа Господа: лицето му блестяло като слънце, и дрехите Му били бели като сняг. Изплашени, учениците паднали ничком и чули глас, идещ от небето: "Този е моят възлюбен син." Така те били повикани да видят и да станат свидетели пред цялата Вселена за божествена присносъщност на Христа Бога и неговото божествено пратеничество в света с великата мисия, чрез евангелски повели за добър земен живот и благочестие и чрез лична саможертва да послужи за подготовката на човечеството за вечен живот и блаженство.
Както при славното Преображение, тъй и в цялата чудотворна дейност на Христа Господа, молитвата стои на първо място. Тя е съществена част от неговия живот. Христос се моли всякога и всякъде. Усилено се моли на Таворската планина и с кървава пот се моли в Гетсиманската градина. В тежките минути на Своята земна мисия в молитвата Той намира помощ и облекчение. Такава повеля Той оставил и на Църквата си: винаги да се моли. На своите ученици лично е дал текста на молитвата: "Отче наш." "Молете се да не паднете в напаст", учи ги Той, "Искайте и ще ви се даде. Всичко, каквото поискате от Отца в Мое име, ще ви се даде." Силната молитва достига до престола на Бога и бива удовлетворена.
Българският народ от векове е приютен в лоното на Христовата църква. Следователно, повелите на Словото Божие за молитвата се отнасят и към него. Твърде поучително е да се знае как той е изпълнявал тия повели в миналото, как е използвал силата на молитвата и как се използва тя в наши дни.
Просветен с вярата и утвърден в Христовото учение, през IX, X и XI столетия нашият народ усърдно си служил със силата на молитвата. В нея той чувствал живата връзка на душата си с Бога - извора на живота и благата. Чувствал, че силата на молитвата създава в душата радост, а в сърцето благодат. Затова храмовете били препълвани с богомолци. Силата на вярата и молитвата тогава оказвали пълно въздействие и върху духовно-културния и национален възход. Особено при царуването на великите български царе Борис I и Симеон, тая сила твърде много е допринесла за мирния напредък на народа и за могъществото и величието на България.
Но през следващите столетия на Второто българско царство това молитвено настроение намалявало, а през XIV-то столетие доста отслабнало. Появил се дух на отрицание, дух на богомилска и сектантска измяна. Създала се атмосфера на религиозно-нравствено разложение, на духовно и национално разединение. При многото други слабости в гражданския и политически живот на народа ни прибавен бил и тоя. Така се създала възможност върху България да връхлети най-страшната напаст - турското робство.
При разрушена държава и отнета свобода, при унищожени духовно-културни и просветни институти и отнети граждански права, поробеният народ бил изложен на големи мъки и страдания. Потисникът безконтролно разполагал с труда и имота му и с честта и живота му. При това положение на мъчително робуване дошло свестяването, трепнало народностното чувство и в душата на народа се възстановило молитвеното настроение. Поробените започнали масово да посещават църковното богослужение и чрез силата на вярата и молитвата да търсят от Бога помощ и закрила. Така през мрачната епоха на робството в народната душа се извършило светлото молитвено Преображение. Започнало се най-усърдно изпълнение повелите на Словото Божие за молитвата. И не само градските и селски църкви, но и манастирите се пълнели с богомолци и поклонници. Тяхната молитва била чиста, искрена, проникната с жива вяра, че ще достигне до престола на Всемогъщия и че Той ще се смили над поробените, ще даде изцеление на болните и помощ на страдащите.
Но подир Освобождението това молитвено настроение в народната душа пак отслабва. Голямата сила на вярата и молитвата не е използвана напълно при уредбата на личния ни и обществен живот. Създадено е душевно раздвоение и увлечение по стихиите на света и светските съблазни. Духът на отрицанието е започнал да вилнее погибелно. Моралната поквара фатално е засегнала народните духовни сили и способности. Отслабнала е силата и на личната, и на домашната, и на обществената молитва. А многобройните частни и обществени нужди в живота не могат да бъдат удовлетворени само с лични усилия. Чувства се необходимост от Божия помощ, но липсва молитвена сила и смелост да се измолва тая помощ. Малцина са добрите християни, които с усърдие вземат участие в общата църковна молитва. Такова е общото ни народно молитвено състояние сега.
Какво трябва да сторим ние, за да бъдем достойни, та отново да се появи към нас и към народа ни милост и закрила Божия? Разбира се, трябва да се възродим духовно и преобразим морално. Но за това нашите лични усилия са недостатъчни: потребна е помощ свише. Тая благодатна помощ може да ни се даде чрез молитвата. Поради това Христос Господ завещава и казва: "Винаги се молете... Искайте и ще ви се даде... Всичко, каквото поискате от Отца в Мое име ще ви се даде..." Както вярата, така и молитвата е живата връзка на душата с Бога - извора на силата и благата. Тая молитвена връзка трябва да бъде чиста и здраво споена, та да извлича от тоя вечен извор повече благодатни сили и блага за народа ни.
Прочее, нека изпълняваме завета на Христа Господа: усърдно да се молим за помощ и закрила от Бога. Нека привикнем винаги да се молим: лично и семейно, сутрин и вечер, преди лягане и ставане от сън, преди започване и свършване на всяка работа. Нека още повече засилим нашата църковно-обществена молитва, редовно посещение на неделното и празнично богослужение. Нека, както в миналото, храмовете ни да бъдат препълвани с богомолци. Защото общата молитва има много по-голяма сила и може да достигне до престола на Всемогъщия и да измоли желаното обществено добруване. Никога да не забравяме, че само със силата на вярата и молитвата може да се извърши духовно възраждане и нравствено преобразяване и че само така възродени и преобразени, ние ще станем достойни за милостта и вековната закрила на Господа Бога, Комуто се въздава слава, чест и поклонение. Амин.
Митрополит Неофит Русенски
Препечатано от Фондация "Покров
Богородичен"
Празникът Преображение разкрива пред нас славата на създаденото от Бога творение. През този ден не само Христос се е показал в славата на Отца Си и в Своята божественост на учениците Си. Евангелието ни казва, че Божествената светлина е струяла от Неговото физическо тяло и от всичко, което е заобикаляло Христа.
Тук се натъкваме на нещо, което съкровено ни е разкрито още във Въплъщението Христово. Ако мислим сериозно за това Въплъщение е трудно да го възприемаме без недоумение. Как се е оказало възможно човешката плът, материята на този свят събрана в тялото на Христа не само да стане място за вселяване на Живия Бог - така става например с храма - но и да се съедини с божественото така, че и това тяло, пронизано от божественост да седне вече отдясно на Бога и Отца във вечна слава.
Тук пред нас се разкрива цялото величие, цялата значителност не само на човека, но и на самия материален свят и неговите неописуеми възможности, не просто земни и временни, но и вечни и божествени.
В деня на Господнето Преображение виждаме с каква светлина е призван да блесне нашия материален свят, с каква слава е призован той да сияе в Царството Божие, във вечността Божия... И ако внимателно и сериозно приемем това, което ни се разкрива тук, то би трябвало да изменим най-дълбоко отношението си към всичко видимо, към всичко осезаемо; не само към човечеството, не само към човека, но и към самото му тяло; и не само към човешкото тяло, но и към всичко телесно и веществено, към всичко видимо около нас... всичко това е призвано да стане място и селение на благодатта Господня. всичко е призвано някога, в края на времената да бъда пропито с тази слава и да засияе с нея.
И на нас, хората, ни е дадено да знаем това, дадено ни е не само да го знаем, но и да бъдем сътрудници божии в освещаването на сътвореното от Господа. Ние извършваме освещаване на плодове, освещаване на вода, освещаване на хлябове; извършваме освещаване на хляба и виното в Тяло и Кръв Господни и вътре в пределите на Църквата това е начало на чудото на преображението и богоявлението. Чрез вярата човешка веществото, материята на този свят предадена на тленност също от човешкото безверие и предателство се предава отново в собственост на Бога, приема се от Него и в Бога сега вече наистина (макар и още зачатъчно) става нова твар. Но това би трябвало да се разпростре далеч зад пределите на храма: всичко подвластно на човека без остатък може да бъде осветено чрез него; всичко над което работим, до което се докосваме, всички предмети на всекидневния живот - всичко може да стане част от Царството Божие, ако това Царство бъде в нас и като сиянието христово на Преображение се разпространява над всичко до което се докосваме.
Да помислим за това. И отнасяйки се внимателно и благоговейно към целия този тварен и видим свят да послужим в него като съработници Христови, за да може той да достигне своята слава, и всичко тварно чрез нас да влезе в радостта на Господа.
В духовния живот дори и в най-простите моменти на човешкото всекидневие, има мигове, които са така прекрасни и удивителни, че ни се иска времето, животът и вечността да спрат в тях и никога да не се случва нищо ново. Това е станало с апостолите, които Христос е взел със себе си на планината на Преображението и именно това е изразил апостол Петър казвайки: "Господи, добре ни е да бъдем тук! Да направим три сенника, един за Теб, един за Мойсея и един за Илия и да останем тук огрени от тази невеществена, божествена светлина обгърнати от този дивен покой". Тогава нито Петър, нито другите апостоли, успели да забележат онова, което по-късно известили на другите: че Христос се е преобразил и показал в сиянието на вечната Си слава в момента, когато Мойсей и Илия говорили с Него за предстоящия Вход в Ерусалим и за разпятието. Тук, както на толкова други места в Новия завет можем да се уверим, че и апостолите като нас много пъти са виждали светлото и чудесното без да забележат какво струва то на Христа. (Св. Серафим Саровски казал веднъж на свой събеседник: "Моли Бога за това, което ти е нужно, но помни на каква цена Христос е получил власт да ти го даде.")
Христос стоял на Таворската планина между Мойсей и Илия - единият представящ закона, а другия всички пророци - и беседвал с тях за предстоящото, за това че сега предстои да умре, да се разпъне по своята Божествена любов и човешко отдаване за спасението на света. И в този момент Божествената светлина проникнала и обхванала цялото Му естество, а в отговор засияла човешката Му природа отдадена до смърт на Живия Бог. И тогава учениците му видели кой е Той: Агнецът Божи разпнат за спасението на света още преди да бъде създаден светът. И влезли в славата Божия в същия облак, осенил Синайската планина, където Бог разговарял с Мойсей като със свой приятел и им било толкова добре, че не се нуждаели от нищо друго, освен да стоят пред лицето на славата Божия. Но и тогава учениците не схванали причината на ставащото, не могли да разберат, че славата Божия им се открива само защото техния Учител, Господ и Приятел отива да умре. На тях им се щяло да останат в тази радост и да не се отделят никога от преобразения Христос. Но всъщност Мойсей и Илия били дошли, за да беседват със Спасителя именно за тази раздяла. И когато учениците пожелали да останат (така както на нас ни се иска в най-светлите моменти времето да спре и да останем в забрава) Христос им казал: "Не! Да си вървим оттук!" - и ги отвел в долината, от висината на Таворската слава в ужаса на земната нужда и трагедия. Там те срещнали един баща отчаян за спасението на детето си, там заварили другите ученици на Христос, които не можели да направят нищо за него и детето му.
Тавор и славата са неразривно свързани със завръщането в мрака и с разпятието, със смъртта и със съшествието на Христа в ада. И едва после, когато всичко това бъде извършено Господ ще възкръсне в слава - вече неотнимаема.
Нека разберем, че когато ни бъде дадено да съзрем човек или Живия Бог в тази слава, тогава ни е дошло времето с поглед в таворската тайна да влезем в света, в трагичния свят и световния мрак, за да занесем там онази светлина, която свети в мрака и която мракът не може да обземе. Така е постъпил Христос и това е призванието на неговите ученици! Амин.
Митрополит Антоний Сурожски
Избрано и преведено от
проповеди за празника, четени през периода между 1973 и 1990 г. от Михаил Шиндаров.
брой 23 за 2003 година
Цялото слово на руски език: Слово на преславное
Преображение Господа нашего Иисуса Христа Преп. Иоанн Дамаскин 
В Кесария Филипова
Господ Иисус Христос събрал апостолите и ги попитал: За кого Ме мислят човеците? Със светлината на знанието Той искал да
разсее човешкото невежество, обзело като мрак духовните очи. Учениците отговорили, че едни Го мислят за
Йоан Кръстител, други за Илия, други за
Иеремия или за един от пророците.
Какво прави Този, в Чиято десница всичко е възможно, за да заличи това мнение за Себе Си и да дарува на невежите истинско изповядване? Като човек задава въпрос, а като Бог тайнствено умъдрява апостолите, казвайки им: А вие за кого ме мислите?
И ето Петър, вдъхновен от пламенна ревност и наставляван от Светия Дух, отговаря: „Ти си Христос, Синът на живия Бог”. Този, Който Сам се нарича Син Човешки, Него Петър, или по-точно говорещият чрез Петър, провъзгласил за Син Божий и Той действително е Бог и човек. Той не е син на Петър, Павел или Йосиф, или на някой друг баща, но е Син Човечески, защото нямал баща на земята и майка на небесата. Блажен си ти, Симоне сине Йонин, казал Безгрешният на Петър, защото Самият Мой Отец Небесен ти откри това богословие (защото никой не знае Сина освен Отец, Който Го е родил и чрез Сина познат, и Светия Дух, Който изпитва и дълбините Божии). Тази твърда и непоколебима вяра е камъкът, на който е основана Църквата, и макар че срещу нея въстават и се въоръжават вратата адови, устата на еретиците, те никога няма да надвият, нито да надделеят: „Но Бог ще ги порази със стрела: те ще бъдат внезапно пронизани” (Пс. 63:8).
След това, за да потвърди на дело Своите думи, Христос Господ казал: „Истина ви казвам: тук стоят някои, които няма да вкусят смърт, докле не видят Сина Човечески да иде в царството Си” (Мат. 16:28).
Защо не всички, а само някои са призвани да видят това пребожествено видение на Сина Човечески, явяващ се в Своето Царство? Защо не всички ученици и апостоли? Защото всички са ученици, но сред тях е и предателят, всички са христолюбиви, но един от тях е сребролюбив. Това е Юда Искариот, който единствен бил недостоен да види Божеството, според казаното: „Ако нечестив бъде помилуван, той няма да се научи на правда; - ще злодействува в земята на праведните и не ще поглежда на величието Господне” (Ис. 26:10). Тъй като Юда бил завистлив и злобен, би бил обхванат от още по-голяма ярост, ако само той бъде отхвърлен (а трябвало всички, които предстояло да станат очевидци на страданието, да бъдат очевидци на славата). Затова Господ взема единствено върховните от апостолите за свидетели на своята слава и светлина (именно трима, за да разкрие с броя им свещеното тайнство на Св. Троица, а и защото двама или трима са достатъчно доказателство за истинността на свидетелството им). По този начин Господ затваря възможността на предателя да оправдае своето дело, а пред учениците разкрива Своето Божество. Защо Спасителят взе Петър, Яков и Йоан? Той взел Петър, за да покаже, че неговата изповед се потвърждава от свидетелството на Отец и за да го увери, че именно Небесният Отец му е открил това свидетелство. Той взел Яков - като първия, на когото предстояло да умре за Христа, да изпие Неговата чаша и да се кръсти в Него. Накрая взел Йоан - като девственик и най-чист съсъд на богословието, който, виждайки вечната слава на Сина Божий, ще провъзгласи тези думи: „В начало беше Словото, и Словото беше у Бога, и Бог беше Словото” (Йоан 1:1).
Като взел на планината Тавор тези, които се отличавали с най-високи добродетели, Господ се преобразил пред тях (вж. Мат. 17:2). Макар че светото Христово тяло от първата минута на ипостасното съединение да се обогатява изцяло със славата на невидимото Божество, така че една и съща е славата и на Словото, и на плътта, същата тази слава, скрита във видимото тяло, не може да бъде видяна от свързаните с връзките на плътта и не може да бъде разбрано това, което и ангелите не виждат. Когато Христос се преобразява, той всъщност не става друг, но отваряйки очите на Своите ученици и от слепи, превръщайки ги в зрящи, Той се явява такъв, какъвто е бил. Това е значението на думата преобрази се пред тях.
Като остава такъв, какъвто е бил преди, сега Господ се явява пред Своите ученици с нещо ново, свръх това, което са видели преди. И лицето Му светна като слънце, т. е. на Този, Който със Своята власт е осветил слънцето и сътворил светлината, по-древна от слънцето, Този, Който е истинската и невеществена Светлина, сияние на славата и естествен образ на Ипостаста на Бог Отец (Евр. 1:3). И лицето Му светна като слънце не защото не е било по-светло от слънцето, а защото само толкова можели да поемат очевидците (защото на момента биха изгорели, ако Той се явеше в цялата Своя слава. И лицето Му светна като слънце, защото това, което е слънцето между сетивните предмети, това е и Бог между разумните същества. И дрехите Му станаха бели като светлина. Както едно е слънцето (като източник на светлината и не може да бъде видяно ясно), друго е разливащата се от него по земята светлина (нея Божията премъдрост ни е дала възможност да съзрем), така и лицето на Господ сияе ясно като слънце, а дрехите Му стават бели като светлина, сияеща чрез отразяването на Божествена светлина.
За да посочат Владиката на Ветхия и Новия Завет, за да затворят устата на еретиците и да утвърдят вярата във възкресението на мъртвите, в слава застават пред Господа като раби Моисей и Илия и разговарят с Него (Мат. 17:3). Трябвало апостолите да узреят в славата и дръзновението на служители Божии, макар и като раби, дори за това, за да се удивят на човеколюбивото снизхождане на Господ, и най-вече, за да се изпълнят с ревност и да укрепнат за подвиг (защото позналият плодовете на труда леко се решава на подвиг). Моисей призовава духовния Израил да чуе това, което не може да чуе чувственият Израил: Господ и Бог твой е един, макар и в три лица познаваем, едно Божествено същество - на свидетелстващия Отец, засвидетелствания Син и осеняващия Дух. Ето Този, на Когото Отец сега дава свидетелство: ето живота на човека, който неразумните хора ще видят повесен на дърво и няма да бъдат уверени за живота си (Второз. 28:66). Тук на свой ред Илия казва: Ето Този, Когото видях някога безплътен в лъха от тихия вятър (вж. 3 Царства 19:12), т. е в Духа, защото Бог, какъвто е по естество, никой никога не е видял (Йоан 1:18) или ако е видял, то е видял това в Духа. Ето - десницата на Всевишния се е изменила (Пс. 76:11), ето това, което „око не е виждало, ухо не е чувало и човеку на ум не е идвало” (1Кор. 2:9). Така в бъдещия век винаги с Господа ще бъдем, съзерцавайки Христос, облян в светлина божествена (1Сол. 4:17).
Като очевидец на това божествено откровение, изпълненият с Дух Петър казва на Господ: добре ни е да бъдем тука (Мат.17:4). Прекрасно и сияещо е видимото слънце, драгоценен и сладостен е сегашният живот: но колко по-жадувана и по-приятна е тази самобитна Светлина, която всичко освещава! Колко по-драгоценен и сладостен е този самобитен Живот, чрез който всички ние живеем, движим се, съществуваме (Деян. 17:28). Тъй като доброто трябвало да се разпространи над всички, т. е. над вярващите, а това било възможно чрез кръстната смърт: затова не трябвало да остава на Тавор Този, Който се въплътил, за да изкупи със Своята кръв Своето творение... Светъл облак засенил апостолите, и те били обхванати от още по-голям страх, виждайки Иисус Спасителя с Моисей и Илия в облаците (Мат. 17:5). Светъл облак, а не тъмен ги засенил, защото на Тавор се разкрива тайнство, от векове скрито за родовете и се явява непресъхващата вечна слава. И чу се из облака глас: Този е Моят възлюбен Син, т.е. смирено пребиваващият между вас Човек, лицето на Когото от векове просиява, е Моят Син, роден преди всички векове от Мене, в Мене и с Мене винаги пребиваващ, а не впоследствие получил битие. В Когото е Моето благоволение, защото с благоволението на Отец се въплъти Единородният Негов Син, благоволението на Отец в Единородния Син осъществи спасението на света, благоволението на Отец в Единородния Му Син съедини всичко. Него слушайте, защото приемащият Него, приема Мене, Който Го е пратил, и този, който не почита Единородния и възлюбен Мой Син, не почита Мен, Отец, Който Го е пратил. Него слушайте, защото Той има думи за вечен живот.
Слизайки от планината, те не казват на никого за видяното и чутото, както наредил Господ. Защо, с каква цел? Защото апостолите все още били несъвършени, не били в пълно общение със Светия Дух, и за да не се изпълнят с печал сърцата им или завистта да изпълни с ярост сърцето на предателя.
Завинаги запазете в паметта си казаното. Нека винаги да звучи за вас гласът на Отец: Това не е раб, не е посланик, не е ангел, а е Син Мой възлюбен, Него слушайте. Да вникнем в Неговите заповеди: възлюби Господа, Твоя Бог с цялото си сърце (Марк 12:30). Не убивай и не се гневи на своя брат. Примири се най-напред с брата си и тогава принеси своя дар. Не извършвай прелюбодеяние и не се занимавай с чуждата красота. Не отнемай чужда собственост, но давай да просещите от тебе и не избягвай молещия те. Обичайте враговете си, благославяйте проклинащите ви, правете добро на ненавиждащите ви и молете се за тези, които ви мислят зло и ви гонят; не съдете, за да не бъдете съдени. Прощавайте, и ще ви бъде простено, бъдете синове на Отца. Бъдете съвършени и милосърдни, подобно на слънцето, което свети на добри и на лоши, и на дъжда, който пада и за праведните и за неправедните. Да пазим тези заповеди, за да можем да се насладим на божествената красота на Господ Бог...
Св. Йоан Дамаскин († 780)
Превод Мария Иванова
Брой 14 за 2002
година
Виж също:
www.Pravoslavieto.com
