Какво е автокефална църква?

 

Автокефална (гр. avuto ­ сам, самостоен и kefavlh ­ глава) означава напълно самостойна, независима църква.

По-съществените й белези са:

1. цялостна организация;

2. по-голяма или по-малка хомогенна етническа общност в рамките на определена страна и църковна област;

3. право на самостоятелен избор и интронизиране на свой предстоятел;

4. право на свикване и провеждане на поместен събор и изработване на свой устав;

5. право на освещаване на миро;

6. канонизиране на местни светии и др.

В Православната църква днес има 14 автокефални Поместни църкви. От тях патриаршии са Константинополската, Александрийската, Антиохийската, Иерусалимската, Руската, Грузинската, Сръбската, Румънската и Българската; автокефални архиепископии са Кипърската, Гръцката, Албанската и Чехословашката, а автокефална митрополия е Полската. (Финландската и Японската църкви са автономни.) Затова "автокефален" не е израз на титлата на предстоятеля на поместната църква (той може да бъде наречен патриарх, митрополит или архиепископ в зависимост от местната употреба ), а на правото на пълна административна независимост, официално призната от всички църкви. Единството на Вселенската Църква е израз на разбирателство във вярата и любовта, а не на силата на една църква над другите.

Между автокефалните православни църкви съществува йерархия на почит, която не се определя от броя на вярващите, а е изградена върху каноните и традициите. За пример може да послужи Вселенският патриарх в Константинопол. Въпреки че броят на вярващите в неговия диоцез през последните години бе свит до няколко хиляди, той продължава да бъде пръв между равни ­ чест, предоставена му, защото Константинопол е бил столица на Византийската империя и център на Християнския изток.


Брой 20 за 1998 година

 

 

Националност и Църква

Източното Православие през цялата си история е било религия на народа. С използването на говоримия език в Литургията, със способността си да асимилира и развие различните култури, с водачите, които често поемат върху себе си отговорността за цели нации, Православието става неразделна част от националното съзнание на народите. Това важи за гърците, които олицетворяват Православието с елинизма, за руснаците, които имат своя ирационален месианизъм за "Святая Русь", за сърбите, които не правят разлика между православие и светосавие (духовното наследство на св. Сава).

Силата на тези различни форми на религиозен национализъм е огромна. Комунистите се оказаха безпомощни пред нея. Тази сила идва от факта, че християнството е дълбоко вкоренено в обществото, в семейните традиции, в мирогледа на цели нации: всичко това е необикновено постижение на автентичния християнски дух, който обхваща и променя целия човешки живот, а не както е в нашата секуларизирана цивилизация ­ само една изолирана част от живота ни. Тази пълнота на християнския живот е резултат от дейността на великите светии на миналото ­ св. отци на Църквата, св. Сергий в Русия, св. Сава в Сърбия.

Но през XIX век се получава нещо ново. Балансът между религия и култура се загубва. Вместо да освещават националния си живот чрез прилагане в него високите идеали за Едната Църква, както това са правили светите отци, св. Сергий, св. Сава, православните от този регион започват да използват Църквата като инструмент за увековечаване на техните национални, политически и културни интереси. Те започват да мислят за себе си като за принадлежащи към "гръцкото Православие", "руското Православие" или "сръбското Православие", като че ли това са различни религиозни "деноминации".

Св. ап. Павел се е сблъскал с подобна ситуация в Коринт, където християните от иудейски произход и християните от езически произход са били създали отделни общности. Той им пише:

"Моля ви, братя, в името на Господа нашего Иисуса Христа, да говорите всички едно и също, и да няма помежду ви разцепления, а да бъдете съединени в един дух и в една мисъл. А това казвам, защото един от вас дума: "аз съм Павлов", друг: "аз пък ­ Аполосов", трети: "аз съм Кифин", а друг: "аз пък ­ Христов". Нима Христос се е разделил? Нима Павел биде разпнат за вас? или в име Павлово се кръстихте?" (1Кор. 1:10,12-13).

В Православната църква има едно св. Кръщение, една св. Литургия, едно Свещенство и една Вяра. И разбира се, има много хора, чиито различия ­ индивидуални, национални и културни ­ са напълно основателни, но само дотолкова, доколкото те не разделят единството на Църквата.

Църковните канони в действителност отхвърлят "националните" църкви: те само изискват всяка една област на същностното Единство на Църквата да бъде видимо осъществена, така че когато изповядваме: "Вярвам в една свята, съборна и апостолска църква" ­ това да не бъдат празни думи.

Прот. Иоан Майендорф, "The vision of unity"

ЦВ, брой 20, 1998

 

Към съдържанието на Православната Читалня


Pravoslavieto.com - Българският Православен портал в Интернет
    www.Pravoslavieto.com

      Обадете ни се  Заглавна страница - Pravoslavieto.com  Пишете