Ислям

Петър Вълчев

 

 

 

 

:: Религиозното състояние на арабите преди появяването на исляма

:: Животът на Мохамед

:: Свещена писменост и предание на мюсюлманите

:: Вероучение на исляма

:: Обреди и морал на исляма

:: Главни направления и секти в исляма

:: Ислямския "закон за отстъплението" (апостасията)

 

Религиозното състояние на арабите преди появяването на исляма

До появяването на Исляма, VII в. сл. Христа, Арабия не е играла почти никаква роля в историческия живот на народите. Ислямът е вдъхнал на нейните обитатели като че ли нов живот. По-късно, след смъртта на основателя на Исляма, Мохамед, арабите стават такава необикновена политическа сила, че се осмелили да предявяват претенции за световно господство. В течение само на едно столетие господството на арабските халифи се разпростряло от бреговете на Инд до Херкулесовите стълбове. За един кратък период от време арабите завоювали Персийската монархия, Сирия, о. Кипър и Родос, Испания и северната част на Африка притеснили Византийската империя, която била принудена да плаща паричен данък и започнали да заплашват европейските държави и т. н.

Този поразителен поврат се е извършил единствено само благодарение на новото религиозно учение, проповядвано от Мохамед. Във всички страни ислямът намерил милиони последователи. Сега изповедниците на исляма наброяват стотици милиони.

Макар в основата на исляма да са залегнали главно чужди вярвания, предимно еврейски и християнски, то за изходна точка за неговото развитие е послужила тази примитивна религия, която са изповядвали арабите в течение на много предшестващи векове.

Тази религия е носила племенен характер, тъй като арабите не са съставлявали нация, а са живели на отделни племена, при които не е съществувало централизирано управление. Тъй като почвата на Арабия в по-голямата си част не е пригодена за земеделие, то повечето от племената водели номадски живот и се отнасяли към земеделския труд с пренебрежение. При това положение всяко племе е имало свой племенен Бог и е практикувало своеобразни обреди. Но тази груба религия е играла не особено важна роля в живота на общата народна маса. Особено това се отнася за Централна Арабия, която е била поселена със скитащи бедуини. Сравнително по-културни били Северната и Южната части на Арабия. Тук на религията се придавало по-голямо значение.

Тъй като религиозните представи на отделните племена били разнообразни, от всички племенни божества в съзнанието на арабите се отделило висшето божество Аллах като творец на целия свят и висш покровител на всички арабски племена, но вследствие на това, че разделените племена не се доразвивали до пълното съзнаване на националното единство и този национален Бог не е бил предмет на най-близко почитание, той оставал твърде отделен от света.

При някои племена, живеещи около Мекка и Медина, наред с Аллах се почитали и неговите три дъщери - Минат, Ал-Лат и Озза. Култът към тези богини се отнася към най-стари времена. Още Херодот споменава за почитането от арабите на богинята Ал-Лат.

Обикновената маса народ е признавала джини или духове, които по нейно вярване обитават в свещени камъни, дървета и идоли - последните били предмет и на религиозно почитание. Този фетишизъм по някакъв начин съжителствал в съзнанието на арабите с чисто антропоморфически представи. По тяхното време, джините, подобно на хората, се размножават, нуждаят се от храна и т.н., макар тялото им да се отличава с по-голяма ефирност и да се състои от огън и въздух.

Паметниците на древноарабската писменост ни дават право да мислим, че култът към джините е стоял в някаква връзка с култа към прадедите. Тъй като арабите приписвали на джините съвсем дейно участие в човешкия живот и във всяко добро и зло виждали тяхно участие, то джините се ползвали с по-голяма почит отколкото самия Аллах. При жертвоприношенията по-добрата част от жертвата била отделяна за джините, а по-лошата за Аллах. Всяко племе е имало собствена висша светиня във формата на камък или идол. Но имало и общи светини за всички арабски племена. Това е така наречената Кааба - храм в Мекка, представляващ четири стени, високи колкото човешки ръст. Храмът се ползва с особена почит, заради свещения "черен камък", по всяка вероятност метеорит, запазен и досега и разбит на няколко къса, които са вградени в източния ъгъл в стената на Каабето. Благодарение на тази светиня и самия град Мекка се е считал от всички за свещен град. Тук се стичали хиляди поклонници от всички арабски племена, от които всяко е имало тук племенен кумир, така че Каабата е представлявала нещо като арабски пантеон. В същото време Мекка се е считала за град на убежището: нито един убиец не е могъл да получи тук отмъщение от страна на родителите на убития. Разбираемо е, че при това положение Мекка е трябвало да играе ролята на обединяващ религиозен център. Отделните племенни култове отстъпвали на заден план. Религиозната мисъл е трябвало все повече и повече да се спира на Аллах като на общо арабско божество.

Но във времето на Мохамед религията изгубила своята ръководна роля в живота на арабите и се превърнала в най-грубо суеверие, което даже се примирявало с човешки жертвоприношения. Мисълта на арабите, която е свързана изключително с практическите изисквания на живота, най-малко се е спирала върху отвлечените въпроси за Аллах и джините. За народната маса не е имало други богове освен свещените камъни. Но вярата в божествената сила и на тези камъни постепенно намалявала. В случай на неудовлетворени молби, към тях се отнасяли като към обикновени предмети. На идеята за Безсмъртието, която е била отчасти присъща на древните араби се е гледало с насмешка. Може би мисълта на арабите най-често да се е спирала на Манайа, на тази неизбежна съдба (орисница), която властно се е разпореждала със съдбата на хората и изпращайки неочаквана смърт, разбивала всичките им мечти. Много често тази Манайа са си я представяли в образ на лично същество. Вероятно тук трябва да търсим основата на този фатализъм, който твърде забележимо се разкрива и в исляма.

Благодарение на това религиозно разложение иудеите и християните са имали свободен достъп в Арабия и не са били преследвани. Религиозното влияние на иудеите върху туземното население не е било дълбоко. Съвсем малки успехи е имало тук и християнството. Неговата мистическа страна съвсем не съответства на практичния и привързан към земното арабин. Затова, ако християнството е имало в Арабия последователи, те в по-голямата си част са го приемали външно, даже в неговите еретически форми - несторианство и монофизитство. Но въпреки това, постоянното общение на арабите с иудеите и християните е трябвало да остави повече или по-малко дълбоки следи във възгледите на туземните жители на Арабия. Наистина в съчиненията на арабските писатели от VI и VII векове доста често се изразява вярата в съществуването на един божествен управител на света и в задгробното въздаяние за всички наши действия.

В Корана понякога се говори за сабейците. Какво собствено се разбира под това име не можем с пълна увереност да кажем. Но разглеждайки отношението на Корана към тях, трябва да мислим, че във всеки случай те не са били сабеи - езичници. В науката се счита, че това са християнски сектанти, живеещи в низините на реките Тигър и Ефрат и говорили арабски езици. Те изповядвали гностически дуализъм, може би сроден с манихейството. Наред със съществуването на иудейството и християнството в Арабия стоят вярванията на така наречените ханифи, които макар и да не се считали за принадлежащи към иудейските и християнски общини, са стояли на гледната точка на чистия монотеизъм. Те решително се противопоставяли срещу езическото идолопоклоничество. Своето религиозно учение те наричали вяра на Авраама, когото те считали за свой родоначалник и основател на Каабата.

Думата "ханиф" първоначално е преминала в арабския език от арамейски, а не е изнамерена от Мохамед. В арамейския и новоеврейския езици тази дума означава същото, каквото "езичник". В устата на евреите и християните тя е била действително хулна дума, но Мохамед я прави почетно название за тези, които не принадлежат нито към иудеите нито към християните, но следват учението и начина на живот подобни на исляма. В употреба към предшествениците и съвременниците на Мохамед тази дума означава, че характеризираните с нея личности в своите възгледи са сходни в общи линии със самия Мохамед. Напълно възможно е към числото на тези ханифи да е принадлежал и самия Мохамед, който предал на техните мъгляви вярвания напълно определени форми и въвел в религиозния живот здрава организация.

Трябва да кажем, че в Централна Арабия почвата за разпространение на исляма е била слабо подготвена. Народната маса, живееща с чисто практическите делнични интереси, не е могла да оцени значението на тези идеи, с които е излязъл Мохамед; смисълът на тези заповеди за постоянна молитва, въздържание, тежък пост, пожертване на имуществото за религиозни цели е бил съвсем непонятен за нея. Самата мисъл за "исляма", т.е. за всецяло "подчинение" на Бога е трябвало да се покаже на арабите като някаква странност; отпускането на греховете, спасението, раят, милостта Божия - всички тези отвлечени блага, които Мохамед е обещавал на своите последователи, не са имали някаква цена в очите на обикновения арабин. Когато веднъж Мохамед обещал на обкръжаващите го да изпроси с молитва опрощаването на техните грехове, ако те извършат някакъв подвиг, то един бедуин казал: "ето, ако би намерил моята загубена камила, то това би било по-важно, отколкото да получа молитвата на нашия приятел за опрощаване на моите грехове". Изглежда арабите почти не са знаели молитвата в обикновения смисъл на тази дума; в Каабето например, те изразявали своето религиозно чувство със свирене и пляскане на ръце. Да приучи Мохамед арабите да се молят, е било възможно с цената на много тежък труд. Интересна е една мюсюлманска легенда:

"По време на възнасянето на Мохамед на седмото небе, Аллах предписал на неговия народ 50 ежедневни молитви; след това Мохамед се отправил към Мойсей и му съобщил това изискване. Когато Мойсей узнал това, той посъветвал Мохамед да се върне и да заяви на Аллах, че арабите не са в състояние да изпълнят това. Мохамед се върнал при Аллах и той намалил числото на изискваните молитви наполовина; но Мойсей, с когото Мохамед отново се посъветвал, не се съгласил и с това ново предписание и подбудил Мохамед отново да отиде при Аллах и да каже, че неговият народ не е в състояние да изпълни и тази трудност. Като се върнал при Аллах, Мохамед успял да измоли изискването за 5 молитви, но Мойсей счел и това за непоносимо за арабите и подбудил Мохамед да продължи пазарлъка. Но Мохамед му отговорил: "сега на мене би ми било съвестно да отида при Аллах".

Също така и нравствените понятия на арабите били в много отношения твърде далече от тези изисквания, които започнал да проповядва ислямът. Законът за възмездието - ето от какво се ръководил езичникът-арабин в своя живот; всички отношения към близкия у него се определяли от правилото: "бъди добър за другарите и лош към враговете; на първите гледай като на почтени, а на вторите като на страшни. Всяка обида, която можеш да причиниш на врага, считай за справедливост пред Бога и Корана; за доброто въздавай добро, за злото - зло,а виновен е този, който е започнал". Който се е отказвал от отмъщение за обида, той като страхливец е покривал с позор цялото свое племе. И така, едно убийство е водило след себе си друго и от поколение на поколение страната е била изпълвана с постоянни кървави разпри. Но два пъти в годината тези разпри се прекратявали; в течение на един месец е господствало всеобщо примирие. Хората, които са били врагове, извършвали съвместно поклонничество към отдалеченото светилище. В това време търговските кервани могли безопасно да тръгнат на път. Била е необходима велика сила на духа от страна на проповедника на новото религиозно учение за да надвие старите традиции и да построи живота на новите принципи. Такъв велик религиозен реформатор се явил за арабите пророкът на исляма - Мохамед.

 

 

Животът на Мохамед

Мохамед се е родил в 570 или 571 г. сл. Христа в Мекка. Той е произлизал от племето на корейшите, на които е принадлежало правото за владение на Каабето. Даже родът на самия Мохамед е владеел свещения кладенец Замзам и се ползвал с правото да черпи вода от него за поклонниците, но въпреки това семейството на Мохамед не е било от богатите. Мохамед загубил баща си преди да се роди, а майка си на шестгодишна възраст. Сирачето отначало приютил дядото Абу-Талиб, който не бил богат и поради това Мохамед е бил принуден още на младини да си изкарва хляба със собствен труд. Той пасял стадата на жителите на Мекка и бил пастир на камили в керваните по време на търговските пътешествия. Напълно вероятно е при тези пътешествия Мохамед да е имал възможност да се среща с евреи и християни и да води с тях беседи, но едва ли чрез тези случайни срещи с малко образовани монаси и евреи, той е могъл да се запознае с основите на християнството и на иудейството.

Мохамед твърде рано се е освободил от тежестите на бедността. Неговите способност и честност обърнали внимание на богатата вдовица Хатидже, която го направила свой търговец, а след това (около 595 г.) се омъжила за него. Независимо от това, че Хатидже е била с 15 години по-стара от Мохамед, техният брак е бил щастлив. След смъртта на Хатидже той винаги се е изказвал за нея с чувство на дълбоко и искрено уважение, което карало неговата нова жена Аше да го ревнува от нея.

Обезпеченото положение, което Мохамед достигнал благодарение на женитбата си, му дало възможност свободно да се занимава с религиозни въпроси. Възможно е към тези занимания да са го подтикнали някакви външни обстоятелства или влиянието на други религиозни хора, но несъмнено у самия него е било развито религиозното чувство. За него в научните среди се говори, че той е притежавал религиозен гений. (В.С. Сольовов).

Характерно е признанието на Мохамед: "Повече от всичко на земята аз обичам жените и ароматите, но пълна наслада всякога съм намирал само в молитвата". Това признание можем да считаме за напълно правдоподобно. Мохамед не е чувствал влечение към практическия живот и винаги е имал склонност към мечтателност, която наследил от майка си. Мохамед обичал да беседва с евреи, християни и ханифи, благодарение на което е придобил доста широк поглед относно религиозните въпроси. Към създаването на новото религиозно учение Мохамед е бил приведен преди всичко от неудовлетвореното религиозно чувство, което при запознаването с висшите форми на религиозен живот не е могло да се мери с грубото обоготворяване на камъните. Но да си изясним психологически пътя, по който е дошъл до убеждението за своето пророческо призвание, е доста трудно. Идеята за пророка по принцип е била присъща на арабите - мнозина от ханифите живеели в очакване на Великия пророк, който да даде на арабите това, което евреите са получили от Мойсей, а християните от Исус Христос. Това очакване е споделял и Мохамед, но вярата в неговото пророческо призвание се е зародила в него, по мнението на повечето учени, под влиянието на нервната болест, в която той изпадал. Тази болест са я считали за епилепсия, но д-р Шпренгер, ревностен изследовател на исляма, се спира на факта, че при епилепсия човек забравя за преживяното в състояние на припадък, а пък Мохамед винаги е говорил за чувствата и виденията, които е имал в момент на припадък. Затова д-р Шпренгер определя болестта на Мохамед като "мускулна истерия", която не се изразява само в своеобразни физически припадъци (разширяване и стесняване на мускулите, обръщане на погледа ту на една, ту на друга страна, люлеене на главата, вцепеняване, затруднено дишане), но и се съпровожда с чисто физически дефекти. Истеричните хора са склонни към лъжа, самоизмама, видения и халюцинации, поради което измислиците на своята фантазия те често считат за истина. Затова почти не може да се различи самоизмамата, чиято жертва те стават, от измамата, а от това следва, че почти няма възможност да се узнае дали Мохамед е вярвал в своето пророчество в последния период на своя живот (относно първия период няма съмнение) или не е вярвал - доводите са в еднаква степен за и против. (Р. Дози).

Под влияние на преживявания екстаз и на молитвената възбуда, Мохамед твърде често се е отдалечавал от семейството си на планината Хира и се е предавал на пост, молитва и съсредоточено размисляне относно религиозните въпроси. Тук Мохамед, когато бил 40 годишен, получил първото откровение, което го призовало на проповед между съотечествениците му. Отначало Мохамед се е съмнявал дали действително в това откровение е изразена волята на Аллах, а не е изкушение на злия дух, но когато започнали да стават едно след друго почти непрекъснато, той окончателно се убедил в своето пророческо призвание. Дълбоката вяра, с която бил проникнат Мохамед, увлякла и близките му хора - жена му Хатидже, дъщерите му, двамата му възрастни синове Али и Заида, приятеля му Абу-Бекир и др. На първо време проповедта на Мохамед не е имала особен успех сред народа. В течение на няколко години на него му се е отдало да привлече към себе си към 40 човека. Но в по-голямата си част това са били роби или лица, които със своето обществено положение не са могли да съдействат за успеха на исляма. Голяма придобивка за исляма е било обръщението на гореспоменатия Абу-Бекир, а по-късно и на Омар, енергичен и важен юноша. Те станали незаменими помощници на Мохамед.

На първо време учението на Мохамед не е представлявало никаква новост. Това е било същото учение на евреите, християните и на ханифите за единия Бог и за безсмъртието на душата, към което била прибавена и догмата за божественото пратеничество на Мохамед. Но болшинството от жителите на Мекка въпреки това се отнесли враждебно към проповедта на новия пророк. По-заможната класа, в чийто ръце била съсредоточена властта, се бояла от издигането на Мохамед и от намаляване на своя авторитет. При това влиятелните корейшити употребявали всякакви методи, за да заставят Мохамед да се откаже от проповедта и за тази цел избрали най-близките роднини на пророка, но това не довело до очаквания резултат. Господарите забранявали на робите да приемат исляма, поради което някои от по-богатите мюсюлмани започнали да ги откупват, ако забележели искрено разположение към новата вяра. По примера на висшата класа и народните маси започнали да преследват пророка с насмешки и оскърбления. Неговата проповед често се прекъсвала с подигравателни песни и цинизми, често хвърляли камъни и кал върху пророка. Това отношение на народа към Мохамед се обяснява с факта, че докато той оставал възвестител на религиозни истини, не е могъл да има авторитет в очите на тълпата. За нея името "посланик на Бога", на което особено обръщал внимание Мохамед не е имало никакво значение. Идеалът за забележителен човек, изработен в условията на чергарския живот в пустинята бил идеал не на пророк, а на смел мъж, които побеждава своите врагаве. Нещата стигнали до там, че последователите на Мохамед били принудени поради преследванията си да напуснат отечеството си и да се преселят в Абисиния.

По настояване на някои влиятелни лица Мохамед направил някои отстъпки - съгласил се да измени на своя строг монотеизъм и да признае за божествени същества, имащи право да ходатайстват пред Аллах, трите богини Манат, Ал-Лат и Озза, които се почитали у трите най-силни племена, намиращи се в съюз с жителите на Мекка. Но скоро Мохамед се разкаял за своето малодушие и взел съгласието си назад, като го признал за внушение на сатаната. Това обаче още повече озлобило враждебните нему корейшити, които след това се заклели да не встъпва в брак с целия род на Хошима, дядото на Мохамед. Решили да не го защитават при търговските пътешествия, вследствие на което кашилитите изпаднали в бедствено положение.

Нямайки възможност да се присъединят към керваните на корейшитите и да организират собствена охрана, те се лишили от печаба. Положението на Мохамед станало тежко. Не очаквайки успех от проповедта в Мекка, той решил да търси последователи в съседния град Танфа, но и оттам трябвало да бяга под град от камъни. Почти десет години преминали в упорита борба, но на Мохамед все не се отдавало да образува голямо общество от последователите на исляма.

Все пак щастието споходило пророка. Жителите на града Ятриба (Ятриппа, преименуван по-късно в Медина - град на пророка), решили да приемат учението на Мохамед и да го признаят за ръководител на племето и се задължили да го защитават така, както защитават жените и децата си. За Мохамед това била решителна крачка. Да напуснеш родния град и да преминеш към противника за арабите било голям позор, но за пророка друг изход не е оставал. След преговорите последователите на исляма се пренесли от Мекка в Медина. Враговете на Мохамед крояли планове за убийството му, но благодаление на хитростта си той успял да избяга и да се спаси в Медина. За мюсюлманството това е голямо събитие, тъй като от това време започва бързото разпространение на исляма. Годината на бягството на Мохамед в Медина или така наречената хиджра (хеджра) е станала за мюсюлманите начало на тяхното летоброене.

В Медина Мохамед съсредоточил в свои ръце религиозната и светска власт. Желаейки да даде на основаното от него религиозно общество здрава организация, той построил в Медина първия мюсюлмански храм (джамия), където всеки ден вярващите били извиквани на молитва от мюезините. Била постановена ежедневна петкратна молитва, която не изисквала задължителното присъствие на всички в джамията. Всеки правоверен бил обложен с ежедневен данък за религиозни нужди. Но Мохамед не е имал възможност да съсредоточи цялото свое внимание върху устройството на религиозния живот, тъй като от това го отвличала борбата му против непокорните племена, към които проявил източна жестокост - ако победените откажели да приемат исляма били или изтребвани или осъждани на изгнание като имуществото им се разделяло между победителите - мюсюлмани, или в краен случай се облагали с непосилен данък. Особено жестоко се отнасял Мохамед към жителите на Мекка. Той обявил свещена война (джихад), при което обещал на всички, които ще паднат в битката, райски блажества. Няколко пъти той извършвал сполучливи нападения на Меканските кервани, а това много допаднало на жителите на Медина, тъй като грабежът за бедуина-арабин е представлявал приятно и благородно задължение. Много важно значение е имала битката при Бадра, където 300 мединци удържали победа над меканския отряд от 700 човека.

"За тържеството на исляма Бодраската победа е извършила повече, отколкото най-вдъхновените проповеди. Вярващите били укрепени в своята вяра и получили стимул от материалните блага; невярващите се колебали, но разбрали, че свещената мюсюлманска война е твърде удобно средство за добиване на плячка, а всички изобщо разбрали, че Мохамед е политическа сила, с която трябва да се съобразяват племената." (А. Кримски).

Жителите на Мекка не били съкрушени духовно. У тях все пак зреела надежда за реванш. Те събрали около 3000 отряд и атакували Медина, която се отбранявала със 700 души. Отначало мюсюлманите успели да вземат превес в боя, но после се отдали на грабеж и това решило изхода на битката. Мединците претърпели поражение, а сам Мохамед , ранен и изгубил съзнание, едва не бил хванат в плен.

Но тази победа при Оход (625 г.) не донесла никаква полза за жителите на Мекка. Другото тяхно нападение било осъществено в 627 г. с 10 000 отряд, което не завършило с успех, тъй като Мохамед успял да укрепи града с ров и земни насипи. По това време той чувствал зад себе си голяма сила, че решил даже да извърши със своите последователи пътешествие до Мекка за поклонение на Каабата. Жителите на Мекка до толкова се били уплашили, че не се решили да попречат на това и сключили с Мохамед примирие за 10 години. Това му развързало ръцете и той започнал да се разправя с непокорните нему племена и главно с евреите, които се противели най-много на исляма. Съзнанието му за сила внушило на Мохамед дръзката мисъл да се обърне към византийския император, към персийския и абисинския царе и към управителите на Сирия и Египет с изискването да приемат неговото учение и да се подчинят на неговата власт. Посочените лица не обърнали внимание на тази дързост и изразили своите приятелски чувства с изпращане на подаръци, а управителят на Египет даже признал неговата власт макар и формално. Смелостта на арабския пророк стигнала дотам, че той предприел поход срещу Сирия, който обаче завършил с поражение за мюсюлманите. Скоро на Мохамед му се отдало да подчини родния си град Мекка. Две години след сключване на примирието Мохамед обвинил жителите на Мекка в нарушаване на договора и обсадил града. Виждайки своето безизходно положение меканците били принудени да изразят готовност за приемане на исляма и признаване властта на Мохамед. По такъв начин Мекка била завоювана без кръвопролитие, само най-враждебните на пророка лица били предадени на смърт.

Сега Мохамед вече станал могъщ владетел. Цяла Арабия се подчинила на неговата сила и приела исляма, макар не винаги по религиозни подбуди, тъй като всички се бояли от изтребление. Следователно и сега ислямът не е придобил вътрешна сила. Ако политическата мощ на Мохамед беше отслабнала, то само някои от завоюваните области на Арабия щяха да останат верни на неговото учение. Още приживе на Мохамед в някои области на Арабия започнали вълнения против игото на исляма. Но Мохамед бил спокоен и не се отказвал от плановете си за завоюване и на други държави. Дори преди самата си смърт той подготвял ново нападение срещу Сирия.

На 8 юни 632 г. Мохамед умрял в Медина, умрял доволен, че е извършил и затвърдил великото дело. "Аллах" - казал той пред смъртта си - "аз извърших даденото ми поръчение и изпълних своето призвание". Именно в тези думи се е изразила дълбоката вяра в здравината на исляма. Действително за него е предстояло велико бъдеще, но неговата сила не е била в същността му, както е мислил Мохамед, а главно в тази система от обръщания във вярата, която той е започнал да употребява, в системата на насилието и завоеванието.

Дотук са изложени накратко само най-достоверните сведения за живота на Мохамед, но мюсюлманските легенди са украсили този живот с различни легендарни подробности, които в очите на правоверните имат не по-малка ценност от несъмнените исторически факти. Легендарните разкази предават например, че още от детска възраст Мохамед е бил подготвен за пророческото служение. От неговите гърди било извадено сърцето, измито в златен съд, напълнено с вяра и после пак сложено обратно. Но особено с широка популярност се ползва знаменитият разказ за небесното пътешествие на Мохамед. Ето и самото описание накратко:

Пророкът бил пренесен от архангел Гавраил на крилатия кон Борака в Иерусалимския храм, където с благоговение го посрещнали събралите се тук древни пророци. От храма Мохамед бил пренесен на седмото небе пред престола на самия Аллах, който му дал заповед да се моли по пет пъти на ден. Сам Мохамед е давал ясни намеци за едно такова пътешествие в Иерусалим. В Корана се казва:

"Хвала на този, който нощем пренесе своя раб от храма (Каабата) в другия, по-отдалечения храм, чиято околност ние благословихме, за да му бъдат показани някои от нашите чудеса. Наистина Аллах всичко вижда и слуша".

Трудно е да обрисуваме личността на Мохамед, имайки предвид неговата болезненост, неустойчивост, крайна възбудимост и раздвоение. От една страна той е бил безспорно добър човек, поне в мюсюлманския смисъл на тази дума, той не е придавал голямо значение на парите и понякога раздавал на бедните всичко, което имал в себе си - затова, заповядвайки да проявяват мюсюлманите милостиня, той говорил от чисто сърце. Бил снизходителен човек и добър баща. Но от друга страна той проявявал често варварска жестокост, не познаваща граници и не щадяща даже и жените, поголовно изтребване на победените, вероломство и измяна на дадената дума - всичко това открива у него грубия източен дивак. Особено съблазнителна за мюсюлманите се явява болезнената чувствителност на Мохамед. След смъртта на Хатидже, при която той очевидно не е познавал други жени, той се оженил за вдовица, а след три години си взел още три жени. В края на крайщата, Мохамед имал цял харем от 14 жени. И тази груба чувственост се прикривала и оправдавала с откровенията на самия Аллах, който за своя пророк не е правил никакви ограничения в числото на жените и случайните връзки с жени. "Ако вярващата жена - се казва в Корана - се отдаде на пророка, то той, ако пожелае, може да се ожени за нея; това предимство се отнася само за него, но не и за другите мюсюлмани." (Корана 33,49).

 

 

Свещена писменост и предание на мюсюлманите

Свещената книга на мюсюлманите, която е и основен източник за изучаване на исляма, е Корана, което значи "писание" или "собствено четене". Според вярванията на мюсюлманите Коранът е несътвореното слово Божие, което е съществувало преди всички векове и по-късно изпратено на земята приживе на Мохамед чрез архангел Гавраил през месец рамадан.

Коранът е написан на арабския диалект на корейшитите. Негово съдържание представляват откровенията, които Мохамед е получил от Аллах, както с посредничеството на архангел Гавриил, така и чрез виденията. Тук има разкази, отнасящи се до живота на Мохамед, нравствени наставления, обредни предписания, вероучителни истини, легенди и т. н. Значителна част от съдържанието на Корана е заимствано от иудейски и християнски източници, т.е. от Библията, Талмуда, Евангелието, апокрифните съчинения и т.н. Тъй като Мохамед не е бил запознат непосредствено с тези паметници, то в Корана много неща са представени в осакатена форма - разбъркани са имената, фактите и хронологията.

Според предписанието почти целият Коран предава същите откровения, които са излезли от устата на Мохамед. Тъй като е бил неграмотен, Мохамед не е записвал сам своите речи, но по негово поръчение те били записвани от неговите ученици, макар че по-голямата част от речите се е запазила само в паметта на неговите слушатели. И тези устни предания обаче се пазели със същата точност, както и записаните речи - "съвременниците на Мохамед притежавали забележителна памет, каквато имат народите, които малко пишат, както това е очевидно от родословията и стихотворенията от езическия период, които са се запазили дълго време само по пътя на устното предание." (А. Кримский). Скоро след смъртта на Мохамед бил съставен по поръчение на халифа Абу-Бекир сборник с изречения от Корана, но тъй като този сборник не е получил общо признание, то мюсюлманите чели Корана или по памет или по свои собствени записки. За да се запази Коранът неизменен за бъдещето, халиф Осман (644 - 656) поръчал да направят пълна редакция на Корана и след това унищожил всички други частни записки. В тази редакция Коранът се е запазил и до днес. До колко точно предава тази редакция последните речи на Мохамед и не са ли внесени в него някои добавки или промени, е трудно да се каже, но се предполага, че редакцията на Осман, която не предизвикала никакви спорове и съпротива от страна на съвременните му мюсюлмани, е твърде близка до истинските речи на Мохамед.

Едва ли може да се срещне в друга книга такъв безпорядък и безсистемност, какъвто се забелязва в Корана - разпокъсаност на мисли, прескачане от един предмет на друг, постоянни повторения - всичко това прави четенето на Корана доста изморително. Най-добрите познавачи на арабския език казват, че Корана в стилистично отношение е най-несполучливата книга. "От всички досега известни староарабски произведения, говори проф. А. Кримский, аз не познавам нито едно, в което да има толкова малко оригиналности и което да е така разбъркано и скучно, както Корана." Ако Коранът предава истинските речи на Мохамед, то напълно разбираемо е защо неговите съвременници не са имали голяма склонност да се увличат от неговите проповеди. Кое прави впечатление в Корана - това са постоянните противоречия, отнасящи се не до малките, а до най-съществените неща: често едно предписание напълно унищожава друго. Ако вземем под внимание, че откровенията на Мохамед често са зависели от случайните обстоятелства на неговия живот, то всички тези противоречия стават понятни. Въз основа на всичко това мюсюлманите са създали богата литература, посветена на тълкуване на Корана, но и тези коментарии още повече замъгляват смисъла на светата книга.

Целият Коран се разделя на 114 сури или глави, като при това разделение едва ли е взето под внимание неговото съдържание. Всяка сура има надпис, който посочва мястото на нейното произнасяне (в Мекка или Медина), но достоверността на тези надписи е доста съмнителна. За да придадат на сурите някаква система, учените се опитват да ги изложат в хронологичен ред според тяхното произнасяне, отстоявайки принципа, че между ранните и късните проповеди на пророка се забелязва твърде съществена разлика, както в езика, така и в общия стил. Мединските речи, особено по-късните, не се отличават с такава живост и въодушевеност, както меканските. Но всички опити за хронологично разпределение на сурите са се оказали незадоволителни.

Както и във всички други религии, така и в исляма, освен свещена писменост за установяване нормите на религиозния живот има значение и преданието - кадис или сунна (обичай). Тъй като в религиозната практика на мюсюлманите скоро след смъртта на Мохамед възникнали недоразумения по въпроса от какви правила трябва да се ръководят в този или друг частен случай, то сред мюсюлманите се появило желание да си възстановят в паметта всички разкази за живота на пророка, за това как той е постъпвал при едни или други обстоятелства. Именно тези предания, определящи нормите в религиозния живот на исляма, съставлявали сунна. В последствие за обредни и правови норми започнали да считат практиката на най-близките ученици на Мохамед. Преданията за живота на пророка, събрани от неговите най-близки последователи, били сравнително повече достоверни. Но по-късно започнали да се появяват и измислени разкази с цел да оправдаят тази или друга измислена практика. В крайна сметка тези сунни или предания за частния живот на Мохамед се натрупали в такова голямо количество, че да отличи човек истинските предания от измислените е доста трудно. Най-близките ученици на пророка основали цели школи за запазване на истинското предание. Омар II (717 - 720) решил да състави сборник на всички традиционни разкази, но не успял да довърши започнатото дело. Едва в края на VIII и IX в. се появили такива сборници, от които много са получили каноническо признание. С най-голям авторитет се ползват сборниците на Бохария (бохарската редакция, съставена около 840г.) и на Мюслим, ученик на Бохария.

Сунните са имали това значение, че точно определяли всички форми на религиозния живот за мюсюлманите и установявали обредите и юридическите правила. Но заедно с това те внесли в исляма много вероятни и легендарни разкази за живота на Мохамед, които често стоят в пряко противоречие с Корана. Да се провери степента на достоверност на този или друг суннитски разказ, разбира се, не е възможно. Но за самите мюсюлмани достатъчен критерий в дадения случай е: "веригата от предания или правилната приемственост и имената на тези преразказвачи, чрез устата на които е дошъл този или друг разказ". Тази верига от предания обикновено предшества сунна в такава приблизителна форма: "това ми е предадено от този, а на този от този" и довежда по такъв начин преданието до най-близките последователи на Мохамед.

Сборниците на мюсюлманското предание, вследствие на обширността и разхвърляността на тяхното съдържание, са малко достъпни за обикновения читател и неудобни за ползване. Затова в замяна на тях се появили по-системни и по-достъпни за разбиране сборници от правила, известни под названието Фики (Фикхи). Те се отнасят само до практическата страна, а не до вероучителната страна на исляма. От самосебе си се разбира, че съдържащите се тук правила в значителна степен носят субективния характер на техните съставители. Оттук са възникнали няколко направления в разбирането на практическите изисквания на исляма, последователите на които носят имената на най-древните тълкуватели на Корана и на сунните. Такива са: маликите (от Малика), ханифите (от Абу-Ханиф) и т.н.

Освен от Корана и сунните мюсюлманите считат за нужно да се ръководят по въпросите на вярата и религиозния живот съгласно ислямските авторитети (иджма) и аналогиите (кияса), т.е. съгласно логическите заключения, които се правят въз основа на контекста на Корана и съпоставяния на негови различни места.

 

 

Вероучение на исляма

Вероучението на исляма, както то се излага в Корана, се отличава с необикновена простота. Мохамед е бил зает главно с практическата страна на религията, не с нейните теоретични основи. В това отношение исляма стои много по-низко даже от много други религии: тук не се правят опити за разрешаване на религиозно-философските въпроси. Може да се каже, че пророкът на исляма е бил най-малко философ-мислител. Вероучението на исляма не се отличава с оригиналност. То е смесица от древноарабски, еврейски, християнски и отчасти персийски вярвания, при което от тези вярвания не е взета самата същност, а само голи, сухи положения. В това отсъствие на оригиналност мнозина виждат причината за бързото и широко разпространение на исляма. Липсата на самобитност и съчетаването в себе си на няколко религии за образуването на една нова религия са съдействали повече от всичко за разпространението на исляма. Всеки народ от халифата в по-голяма или по-малка степен е намирал в новото вероучение своята стара религия. Предишната вяра не е отхвърлена или осъдена, а само видоизменена. Затова всеки, който не е бил твърдо убеден, е могъл, ако е имал материална изгода, да види в исляма развитие на своите предишни принципи, считани от него и по-рано за истина.

Много съществено значение е имало приемането на исляма от персите. Те, а не арабите са придали твърдост и сила на исляма. Сред персите произлизали най-важните секти. Персиецът затова приемал исляма, защото в Корана той намирал осъществени много положения от своята предишна религия. В исляма той виждал своите Ахурамазда и Ариман, под името на Аллах и Иблис; там е намирал разказ за създаването на света в шест периода; намирал ангели и демони и т.н. Ако Мохамед беше по-дълбок и самостоятелен мислител, ислямът вероятно не така лесно би станал световна религия въпреки неговия монотеистичен характер и неговата голяма простота.

Основна истина на мюсюлманската догматика се явява учението за Божието единство. На това учение Мохамед особено наблягал, виждайки в него най-висша и непреходна истина. В дадения случай тук главно влияние има иудейството: Аллах на мюсюлманите е същият Иехова на евреите. Представата за Аллах у мюсюлманите има твърде груб характер. В очите на правоверните той се рисува като източен деспот. Блазе на този, за когото той е предопределил щастлив жребий и горко на този, който не е удостоен с неговата милост. Никой не може да промени определената му съдба. Оттук е възникнало и учението за Божието предопределение, което предизвикало много спорове сред различните мюсюлмански секти. Според учението на правоверните сунити не само земният живот, но и задгробната участ зависи не от неговата свободна воля, не от неговите нравствени постъпки, а единствено само от волята на Аллах, която от нищо не се обуславя и не подлежи на никаква промяна. Аллах според собственото си благоволение едни води към спасение, а други към заблуждение и погибел, следователно пътят на човека е предначертан от Аллах. Не е известно по какво логическо недоразумение правоверните мюсюлмани твърдят, че макар постъпките на човека да зависят от божието предопределение, то те ги вменяват на самия човек, който е длъжен да дава отговор за тях пред съда. В това учение за предопределението трябва да видим източника на този фатализъм, който така очебийно се проявява сред народите, изповядващи исляма. От самосебе си е разбираемо, че при такава представа за Аллаха в отношенията на вярващите към него не може да има онова доверие, задушевност и синовна обич, каквито са възможни в християнството. За мюсюлманите е съвсем неразбираемо как могат да обичат Аллах. Те знаят само това, че трябва да благоговеят пред него, да се боят от него, точно да изпълняват задълженията си към него. Затова и молитвата на мюсюлманите носи чисто формален характер. Тук за молитва, произлизаща от сърцето и дума не може да става. (Р. Дози).

В учението на исляма за божеството представлява интерес възгледът за атрибутите на Аллах, които сектите тълкуват различно. Те са седем: живот, знание, всемогъщество, воля, слух, зрение и говор. Тези атрибути не са само свойства на Аллах, но имат и самостойно битие. Свойствата на Аллах се заключват в неговите имена, които мюсюлманите изчисляват до 99. Всички те са заимствани от Корана или от записаното предание. Обикновено правоверните при изброяване имената на Аллах са прехвърляли броениците, на което изброяване отдават молитвено значение.

Особено място в мюсюлманската догматика заема учението за добри и зли духове или джини. Предполага се, че учението за джините не е заимствано от староарабската вяра, защото там те са се считали за същества с божествено достойнство, а в Корана са дадени като ограничени и смъртни. В последния ден и тях ги очаква съд. Не е възможно да е заимствано и от персите, тъй като в Зенд-Авеста амешаспентите и девите имат божествени свойства и управляват отделни области от вселената. Мюсюлманското учение за джините се приближава по-скоро до еврейското учение за ангелите и демоните. Духовете - това са само пратеници и изпълнители на волята на Аллах. Тяхното служение има отношение само към хората, а не към материалния свят. Начело на добрите духове стои архангел Гавриил (Джабраил), чрез когото Мохамед получавал откровения от Аллах. Освен това мюсюлманите споменават архангел Михаил, който се е сражавал в битките на страната на правоверните. Говорят още за Азраил, ангел на смъртта, за Исфраил, който ще тръби в последния ден. Има още ангели моакхибати. Те постоянно съпровождат по двама всеки човек: единият отдясно, другият отляво и всяка вечер се издигат до престола на Аллах за да докладват относно действията на поверените им хора.

Начело на злите духове стои Шейтан (Шайтан) или Иблис. Според мюсюлманите злият дух по-рано е бил добър ангел, но бил отхвърлен от Аллах за това, че не се е поклонил на Адам в момента на създаването му. Особеността на мюсюлманското учение за злите духове се заключва в това, че те могат да станат добри. Сам Мохамед е обърнал към истинската вяра няколко такива духове.

Като посредници между Аллах и света се явяват пророците, които са призвани да възвестят на хората волята на Аллах. Още от създаването на света Аллах постоянно е пращал пророци сред хората. Между тях са Авраам, Ной, Муса (Мойсей). Към тях се причислява и Иса, т.е. Исус Христос, на когото в Корана се приписва свръхестествено рождение и многобройни чудеса. Но Мохамед не е признавал неговото Божествено достойнство. Начело на всички пророци обаче се поставя великия Божи пратеник Мохамед. Вярата в неговото пророческо достойнство след вярата в единия Аллах съставлява втори основен догмат на исляма, откъдето се е получила основната формула на мюсюлманския символ: "Няма друг Бог освен Аллах и Мохамед е негов пророк."

В учението за произхода на света и за падането на първия човек Адам, изгонен заради греха си от рая, Коранът стои на позицията на библейското учение и не внася тук почти нищо ново. Не е оригинално мюсюлманското учение за задгробната участ на човека и за бъдещата съдба на праведниците и грешниците. Общата представа за това е заимствана от иудейството и християнството. Строг предел в мюсюлманската есхатология няма. Така съдът, който се извършва над човека веднага след неговата смърт се сменя с всеобщия съд при края на света. Когато човек умира, душата му вземат двама ангели - Мункер и Накир, водят го по моста (Сират), тънък като косъм. Праведниците минават по него свободно и отиват в рая, а грешниците биват хвърлени в ада - джахаин (геена). Там има седем отделения, където грешниците се измъчват в зависимост от постъпките им. Ислямът признава и възкресение на мъртвите в същата възраст и в същите дрехи, с които са погребани. Само чрез това възкресение на телата праведният мюсюлманин получава възможност да се наслаждава на благата, които го очакват в рая. Описанието на рая според Мохамед е крайно чувствено и материално. Рай - това е разкошна градина, пълна с превъзходни плодни дървета. Техните гъсти листа дават жадувана прохлада, която за жителя на горещата пясъчна пустиня е нещо непостижимо. Под сянката на дърветата текат реки от мед и мляко, извисяват се дворци от скъпоценни камъни и блестят фонтани. В дворците текат непрестанни пиршества, на които праведниците седят облечени в нежно вълнеста коприна, един срещу друг, за да могат да се любуват на облеклото си. Вярващите жени ще съпровождат своя съпруг и на оня свят, макар там тяхното положение да е зависимо и второстепенно. Главната съблазън на рая са хуриите. На всеки праведник ще бъдат дадени по 500 хурии. Фантазията на мюсюлманина, разпалвана от чувствеността, изобразявала тези вечни райски деви. Ето как во казва един мюсюлмански поет:

"Те блестят със сиянието на най-светлия лазур,
Пред тяхната свежест на лицата денят гори от срам,
Пред нежността на техните слова трепери луната."

Те живеят в рубинови покои, облечени в 70 разноцветни одежди. Телата им са толкова нежни, че през кожата на краката може да се види мозъкът на техните кости. По интелигентните мюсюлмани се смущават от такива описания и се стараят да си представят рая в чисто духовен смисъл. Но защитниците на традиционните мюсюлмански вярвания настояват за буквалното разбиране на тези места от Корана, където се говори за райските блаженства.

 

 

Обреди и морал на исляма

По отношение на обредите и вероучението ислямът значително се доближава до иудейството, макар това да се обяснява не само чрез заемки, но и с единството на семитическата раса. Така обрязването се практикувало сред арабите и другите семитически народи от старо време. Но другите обреди Мохамед взел от евреите. Например, при установяването на Киблата, т.е. страната към която тлябвало да се обръщат мюсюлманите при всекидневната си молитва, Мохамед отначало последвал примера на иудеите и предписал да се обръщат към Иерусалим. Постановил постът да става по време на еврейския празник на очищението (десетия ден от седмия месец). Впоследствие, когато между него и иудеите настъпва разрив той посочил нова кибла и заповядал мюсюлманите да се обръщат с молитва към Мекка, а постът пренесъл в месец Рамадан.

Определяйки религиозните задължения на вярващия, Мохамед посочил пет основни изисквания, които се считат за пет стълба на исляма. Това са - изповядване на вярата, молитва, пост, поклонение в Мекка и милостинята. В Корана изповядване на вярата се свежда към признаване на Единния Бог и неговия пророк Мохамед. Това признаване се характеризира с готовност да се привличат към вярата и други, не само чрез убеждение, но и със сила.

Молитвата трябва да се извършва от всеки мюсюлманин пет пъти на ден: преди изгрев слънце, на обяд, след обяд, вечер и след залез слънце. Тези молитвени моменти мюсюлманина трябва да спазва при всички положения и на всяко място, т.е. и в джамията и в къщи и на път. Болшинството от мюсюлманите се ограничават с произнасяне на кратки молитвени формули като: "Аллах е велик, няма друг Бог освен Аллах и Мохамед е неговият пророк." Но за най-важен молитвен акт се счита четенето на откъси от Корана, затова всеки мюсюлманин е длъжен да знае известен брой стихове от Корана. Мнозина научават целия Коран. Самото произнасяне на думите от свещената книга носи традиционен характер. Това не е обикновено четене, а речитатив и даже отчасти пение. Но важността на молитвата не е в нейното съдържание, не е в думите, чието произнасяне често се замества само с движение на устните, а по-скоро в молитвените движения и жестове на тялото, които са строго определени от мюсюлманския ритуал. Трябва да видим молитвата на мюсюлманина в джамията, за да разберем какво значение се придава на точното спазване на всички предписани жестове. Всички богомолци като един човек повтарят всеки жест на моллата (ходжа) или на имамина (свещеник), всяко движение на ръцете, навеждане на главата, земни поклони и т.н. Молитвено настроение като че ли тук не се изисква.

В петък всеки мюсюлманин трябва да присъства на обедната молитва, която се състои от четена на Корана и молитва, в извършване на определените рикати, т.е. от известен кръг молитвени действия и проповеди. Пеенето и музиката не се допускат при мюсюлманското богослужение. Архитектурата на джамиите в различните страни носи своеобразен характер. Необходима принадлежност към джамията представлява високата кула с външна галерия или минарето, от което мюезинът вика вярващите на молитва. В тази част на джамията, която е обърната към Мекка, се прави вдлъбнатина в стената за означаване киблата, накъдето вярващите са длъжни да обръщат своя поглед при молитвата. Вътре в джамията не се допускат никакви изображиния за да не би вярващите да се увлекат в идолопоклонство. Отрицателното отношение към живописта и скулптурата вследствие забраната да се олицетворявя Аллах във видими форми и да се изобразяват живи същества, довело до това, че тези две изкуства в мюсюлманските страни не се развили, макар в архитектурата и орнаментиката мюсюлманите да достигнали до съвършенство.

Молитвата винаги се предшества от измиване, което е задължително за мюсюлманина. По време на път, където няма вода, лицето, ръцете и краката и някои други части на тялото се очистват с пясък. Измиване се изисква и след допир с умрели. При джамиите в повечето случаи има водоеми или фонтани.

Постът при мюсюлманите е твърде своеобразен. Състои се от пълно въздържание от храна и питие през деня. Но след настъпването на нощта мюсюлманите се отдават често пъти на такива пиршества, които обикновено не си позволяват. Трудността на поста е в това, че той продължава целия месец Рамадан, който често, благодарение на лунния календар, се пада през летните месеци, когато въздържанието от питие, особено в горещите страни и през работно време, представлява действително голям подвиг. Но с толкова по-голяма радост се среща и прекарва следващия след поста празник Байрам (малък), който може да се сравни по тържественост с Пасхата при православните християни. Джамиите в такъв ден се пълнят с богомолци, облечени празнично, които след молитвата се отдават на веселба. Има празник и голям Байрам, но той не се празнува толкова тържествено.

Четвъртото задължение на всеки мюсюлманин е поклонението в Мекка, макар и веднъж в живота. На практика такова поклонение извършват малко щастливци, в зависимост от средствата, които имат.

Поклонението в Мекка идва от древните араби и то получило друг смисъл и ново тълкувание, основано на преданието. Според него Адам, след изгонването му от рая, по заповед на Аллах, положил основите на храма. А върху тези основи от небето слязъл и самият храм в готов вид. Подражавайки на ангелите, които обкръжават престола на Аллах, Адам известно време ходил около този храм. Като място за почивка му служел камък от бял яхонт, който впоследствие станал черен от допира на грешниците. По време на потопа, храмът бил взет на небето, но неговите основи останали на земята и тук след потопа пак започнали да ходят вярващите на поклонение. Между другото, тук дошъл и Авраам с Агар и Измаил. Оставената от Авраам Агар с детето изнемогвала от жажда и в отчаянието си започнала да бяга от планината Сафа до планината Марва, докато не бликнал извор с вода. Впоследствие тук бил изграден кладенецът Замзам. След няколко години Авраам посетил Измаил и заедно с него построил храм на старите основи, а архангел Гавриил пренесъл черния камък. След построяването на храма Авраам и Измаил седем пъти го обиколили като се допирали до четирите му ъгъла, след това се поклонили по два пъти и прочели съответната молитва и пробягали седем пъти разстоянието между планините Сафа и Марва. После архангел Гавриил ги отвел в долината Мина. Там видели злия дух Иблис, започнали да хвърлят камъни по него и го заставили да се отдалечи. След това двамата посетили Моздалифа и Арафа, които се намират около Мекка. По-късно Авраам застанал на голям камък, който се издигал над всички планини и призовал всички хора да ходят на поклонение в Каабето. Запазилият се камък и досега носи следи от краката на Авраам. За възпоменание на тези събития и днешните мюсюлмани като ходят на поклонение повтарят в Мекка всички действия, които са извършили някога Авраам и Измаил. Ходят и в долината Мина, хвърлят камъни, посещават Арафа и Моздалифа, седем пъти пребягват от планината Сафа до планината Марва, седем пъти обикалят Каабето като всеки път се докосват до него и пият вода от кладенеца Замзам.

В Корана се заповядва правоверните да правят милостиня. Пример за милостиня показал сам Мохамед, който се е отнасял със съжаление към бедните, сираците, нуждаещите се. На милостинята той отдавал по-голямо значение, отколкото на молитвата и поста. "Молитвата те води към Аллах само до половината път, постът те довежда до самия му трон, а милостинята те поставя пред неговото лице." От частната милостиня след основаването на исляма се зараждат и обществените налози известни под името "закят". Това е мюсюлманският десятък от целия годишен добив, който е предназначен не само за издръжка на бедните, за откуп на пленените и за покриване разходите по свещените войни, но и за държавни нужди.

Не можем да отречем, че новото учение в значителна степен е смекчило грубите нрави на жителите на Арабия. Мохамед е бил против обичаите на някои арабски племена да убиват новородените момичета, ако те им досаждат с плача си. В Корана се говори за прощаване на обидите, за отвръщане на злото с добро, за състрадателно отношение към бедните и угнетените. Но при все това нравсвеното учение на исляма не се издига на такава висота, както би могло да се очаква от една световна религия. Никъде така не се е ширела търговията с роби, както сред мюсюлманските народи, а това съвсем не се счита за нарушение на изискванията на Корана. Кръвното отмъщение, макар и да не се оправдава, все пак се допуска. Но понякога отмъщението се заменя с паричен откуп. Може би в нито една религия не се дава такъв простор на чувствеността както в исляма. Мохамед, който е имал цял харем е позволил и на своите последователи да имат по няколко жени, макар и да ограничил тяхното число на четири. Достатъчно е мъжът да каже на жена си три пъти: "ти си разведена" за да я отстрани и да си вземе друга. Но на практика мюсюлманите се развеждат по-рядко, отколкото християните. Положението на жената сред мюсюлманските народи е твърде безправно. Тя не може да взима участие в обществения живот (с редки изключения в по-ново време), а трябва да прекарва времето си в домашния затвор. Оттук е възникнал обичаят да се покриват лицата на жените в присъствието на чужди мъже, който съществува почти във всички мюсюлмански страни.

Заслуга на Корана е, че забранява виното и хазарта. По-късно Омар потвърдил тази забрана и установил за пиянството бой с камшици. Но откакто съществува ислямът вино винаги се пие, но от уважение към закона не се прави открито.

Отношението на исляма към другите религии и народи е изразено в учението за свещената война (джихад). Според учението на Мохамед, право на живот има само този, който изповядва едната истинска религия - исляма. Който не вярва, че Аллах е един и Мохамед е негов пророк, срещу такъв трябва да се води свещена война. Сам Мохамед се е отнасял в началото към друговерците доста толерантно. Скоро след преселването му в Медина, той сключил съюз с християни и иудеи и им предоставил пълна свобода в религиозния живот, но при условие да не подпомагат враговете му. Мечът в ръцете на Мохамед по-късно станал едно от най-сигурните средства за разпространението на исляма. Няколко века след смъртта на пророка фанатичните мюсюлмани вменили свещената война в дълг на всеки правоверен. Те тълкували Корана в този смисъл: "Убивайте всички, които искат вас да убият, прокарвайте пътя на Аллах. Бийте се с враговете, докато всяка съблазън изчезне и правата вяра възтържествува. На когото краката се покрият с прах от битките за Аллах, той в деня на съдния ден ще бъде толкова далеч от ада, колкото може да пробяга най-бързия кон за 1000 години."

По-късно ислямът се е отнасял към християните и иудеите по-меко, но в самата Арабия отношението е било сурово и често християни и иудеи са се принуждавали или да го приемат или да се изселят. Но за разпространението на исляма заслуга имат принудата, насилието и меча.

 

 

Главни направления и секти в исляма

Докато Мохамед е бил жив, мюсюлманската догматика се е отличавала с голяма простота. Докато вниманието на всички било съсредоточено върху организацията на новата религиозна община и на борбата за право на съществуване, последователите на Мохамед не се задълбочавали върху верските въпроси и се задоволявали с онези общи и елементарни положения, които изтъквал в своите речи основателят на исляма. След неговата смърт, мюсюлманските учители обръщали внимание на изработката на здрави религиозно-правови норми, препоръчвайки относно въпросите на вярата да се придържат към Корана и преданията като смятали, че е излишно да се правят по-точни разяснения.

Колкото повече мюсюлманите се задълбочавали в същността на исляма, толкова повече възниквали верски въпроси, своеобразното разрешение на които довело до възникването на различни секти. Според едно предание сам Мохамед е предсказал, че неговата община ще се разпадне на 73 секти, от които само една ще запази истината.

Първоначално сектите се появили не по силата на догматически разногласия. По-скоро това са били политически партии, които си оспорвали правото на приемственост на властта на пророка. Тъй като Мохамед не е оставил свой заместник, в ръцете на когото да бъде съсредоточена светската и духовна власт, то изборът бил проведен след неговата смърт от самата община. По такъв начин били избрани първи те халифи или имами - Омар I (634-644) и Осман (644-656). След убийството на Осман, за халиф бил провъзгласен зетя на Мохамед - Али (656-661), но в 661 г. Али загинал и властта преминала в ръцете на Моавия (661-679), който станал основател на династията на Омаядите. Една част от мюсюлманите, които образували партията на суннитите, напълно се примирили с първите избрани имами, а също и с династията на Омаядите и след това на Аббасидите и не настоявали за запазване на властта в рода на Мохамед. Те стоели на становището, че "Аллах по своята мъдрост издига и низвергва когото иска", а волята на Аллах по мнението на тази партия се изразява в избирателното право на общината. Другата партия обаче - шиитите - държала за приемственост на Мохамедовия род. Но тъй като пророкът не оставил синове, по право имамската власт се признавала на неговата дъщеря Фатима и нейния мъж Али. Други халифи шиитите не искали да признаят даже и след като принципът за наследствеността на имамската власт възтържествувал и на халифския престол стъпил родственика на Мохамед - Аббас (750 г.), който положил началото на династията на Аббасидите, те продържавали да поддържат рода на Али. Но скоро и сред самите шиити станало разцепление на партията, всяка от които поддържала правото на имамското достойнство за този или онзи потомък на разклатилия се род от синовете на Али - Хасан и Хюсеин.

Но освен по политически въпроси суннитите и шиитите имали разногласия и по догматически въпроси. По въпросите на вярата суннитите се ръководели изключително само от Корана и сунна и се стремели да бъдат независими от влиянието, както на философията, така и на другите еретически религиозни системи на исляма. Според това учение суннитите се считат за най-правоверни. От само себе си се разбира, че въз основа само на един Коран и сунна е трудно да се изработи система, която да реши всички догматически въпроси. Ето защо най-видните представители на суннитското направление са станали образованите мюсюлмани, които се запознали с някои философски системи и с възгледите на другите секти. Такъв е бил Ал-Ашари (874-835), който отначало е принадлежал към сектата на мутезилитите. Той пръв въвел в ислямските школи изучаването на Калама, т.е. систематическа догматика.

При решаването на догматическите въпроси Ашари давал предимство на логическите извори и заключения, макар да се е стараел да се придържа строго към Корана и преданието. Отначало мнозина от суннитите се отнесли с недоверие към изводите на Ал-Ашари, даже го обвинили в ерес и неуважение към Корана. Но накрая неговите принципи възтържествували. Последователите на Ашари започнали да разработват все по-дълбоко и по-точно мюсюлманското вероучение. Скоро цялата партия на суннитите се примирила с новото направление, което от своя страна послужило за пререкания по догматически въпроси в продължение на няколко столетия. Правоверните суннити се разделили по въпроси, отнасящи се главно до мюсюлманското право на четири направления: ханифити, шефиити, манкити и ханбалити. Най-голямо разпространение в турската империя има първото направление.

Що се отнася до шиитите, които са се установили предимно в Персия, то те също признават за източник на мюсюлманското вероучение както Корана така и сунната. Но според тях Коранът в своята първоначална редакция е съдържал указания за приемствените права на Мохамедовия род, а в по-късната суннитска редакция на Абу-Бекир и Осман той бил изопачен, така че те признават за безспорни само тези предания, които са се запазили в потомството на самия пророк. Освен Корана и сунна в очите на шиитите голямо значение имат решенията на имамите от рода на Мохамед, на които те приписват непогрешимост. Но главна особеност в учението на шиитите представлява учението за божественото достойнство на Мохамедовите потомци, при които Али и неговия син Хюсеин се поставят понякога по-високо от самия пророк. Освен това сред шиитите се появило учението за Махди, последния велик пророк, след когото трябва да настъпи края на света. Този Махди бил отъждествяван с един от потомците на Мохамед, Измаил (живял 9.в.), който съществува в скрито състояние. Това благоговейно отношение към преките потомци на Мохамед довело шиитите до вярата в спасителните страдания, които се е случвало да преживяват знаменитите потомци (Али, Хюсеин, Али-Ор-Ридха). Тук изглежда е оказало влияние християнското учение за изкупителните страдания на Исус Христос.

За свещени места шиитите считат Неджеф, Кербела и Мешмед, където са погребани тези потомци. Благочестивите шиити искат да бъдат погребани в Неджеф или Кербела, за да намерят покой. Големи кервани от покойници непрекъснато се стичат от всички шиитски земи по тези места, разпространявайки миризмата на трупове.

Най-големият празник сред шиитите е в чест на страданията на семейството на Али. Той се празнува през първите десет дни на Мохарем, първия месец от мюсюлманската лунна година. Голям фанатизъм проявяват по време на празника шиитите от Задкавказието, където идват и перси от Иран. Денем се възпроизвеждат трагичните моменти от историята на дома на Али, а нощем ходят процесии с факли. Участващите в тях неистово викат, дрънкат оръжие, бият се с юмруци в гърдите и с ножове в главата, която предварително превръзват. Кървавите самоизтезания достигат кулминация в десетия ден на Мохарем при носене по улиците на "техтиреван", т.е. изображение на Хюсеин. Мнозина от участниците, сред които и жени, падат с прорезни рани и облени в кръв, други успяват да достигнат до градския площад, където фанатиците сядат с ножове, забити в тялото. Съвременното религиозно състояние на шиитите е твърде печално, поради невежеството и фанатизма на моллите, чисто външното и формално благочестие на народа, ширещото се неверие и падение на нравите и т.н.

На почвата на шиитизма се образувала в началото на XII в. страшната секта на ассасините или измаилитите, която намерила свои последователи в Иран и Сирия. Признавайки за единствено законни наследници в званието имам само потомците на Али, те започнали да считат авторитета на тези имами по-високо от самия Коран.

Според учението им Коранът е само външна обвивка на религията, а самата нейна същност се заключва в духовното й разбиране, което обладават само имамите. Но истински учители на вярата били само първите седем имами - от Али до Измаил, брат на Али-ар-Ридха, а след Измаил истинските имами съществуват в скрито състояние. Видимите техни заместници на земята били признати за мисионери и станали върховни ръководители на мисията - Хасан Ибн-Сабба, в борбата с омразните държавни чиновници започнал пръв да употребява тайното убийство. Членовете на обществото на ассасините се подчинявали безпрекословно на своя ръководител. А в религиозен екстаз викали възбудено и изпадали в такова състояние, сякаш преживявали неземни наслади. По този начин, обещавайки наслади в задгробния живот, ръководителите им ги подтиквали към убийство на омразните държавни чиновници. Тази престъпна дейност на ассасините в продължение на няколко века всявала ужас сред източните управители и пълководци. Смелостта на убийците нямала граници. В 1250 г. ассасините искали даже от св. Людовик подаръци когато той слязъл на брега на Акка за да откупи живота си. В края на крайщата ассасините изпаднали до положението на наемни убийци. Като религиозна секта, тяхното общество, неголямо на брой, се е запазило в Ливанските планини.

Много по-безобиден и симпатичен клон от шиитите представляват бабидите. Те се появяват по-късно - в първата половина на XIX столетие. Неин основател бил енергичният, образован и красноречив персиец Хаджи-Али-Мохамед, който считал себе си за потомък на пророка. Изхождайки от учението за откритото съществуване на имама Махди, той започнал да се представя за велик учител на истината, чрез посредничеството на когото имамът Махди е трябвало да открива волята си на хората. Той си присвоил името Бабъ ("Врата на истината") и затова неговите последователи започнали да се наричат бабиди. Според учението на бабидите, откровението на Аллах се дава чрез безкрайна редица от пророци. Като нов велик пророк, Бабъ започнал да обяснява учението за бъдещия живот, за рая и ада, за възнесение на телата и т.н. в чисто духовен смисъл. Според него тук на земята трябва да се грижим да се въдвори царството на любовта и свободата. Учението на бабидите стои на доста широки етически основи. Разширяват се правата на жените, позволява им се да сътрудничат при разпространение на бабидското учение, противопоставя се на фереджетата. Характерна особеност на бабидското движение представлява признаването на числото 19 за свещено, тъй като едно от наименованията на Аллах (източник на живота) при подреждането на цифрите дава числото 19. Затова при бабидите се признават 19 месеца в годината, 19 първосвещеника в осъществяване на нравственото добро, 19 апостоли, начело с Бабъ и т.н. Сектата на бабидите била преследвана от персийското правителство. Особено тези гонения се засилили след като един от бабидите извършил покушение срещу шаха. Това заставило членовете на бабидското общество, разделени на две направления, да се преселят в Сирия и на о. Кипър, където е възможно да съществуват и досега.

Ако суннитите и шиитите спорели главно по въпроса за приемниците на Мохамед, то другите секти се образували въз основа на догматически спорове. Такава е сектата на мутазилитите ("отделящи се"), които отхвърляли някои положения на правоверното мюсюлманство. Те учели, че Аллах е източник на доброто, че молитвата на грешниците не се приема от Аллах, че Коранът не е съществувал от вечност, че милостинята не помага на умрелите и т.н. Според тях участта на човека се предопределя не само от волята на Аллах, но и от неговата свободна воля. По въпросите на вярата изобщо, мутазилитите са се ръко водели не само от Корана и сунна, където те намирали много недостатъци, но и от разума, затова тях ги считат за мюсюлмански рационалисти.

Мистическите и аскетически стремежи в исляма са се разкрили в суфизма. Мохамед не е бил склонен към аскетизъм, на безбрачието той гледал като на достойна за презрение ненормалност. Но религиозният ентусиазъм и жаждата за пълно единение с Бога е трябвало така или иначе да се проявят в исляма. Сред мюсюлманите се появили твърде рано ревнители за строг аскетически живот, които се отричали от света и се предавали на усилени религиозни подвизи. Това били суфите, наричани така, защото носели груба вълнена дреха. В Персия суфитите оказали голямо влияние върху общия характер на исляма. Техният аскетизъм произлиза от аскетичните им стремежи: по пътя на постоянните религиозни подвизи те достигали до състояние на екстаз и по този начин съзнавали своето единение и сливане с божеството. Под влияние на тези мистични стремежи, самото понятие за божеството получило донякъде пантеистичен характер, тенденции, навявани от някои християнски секти. В някои случаи суфизмът изгубил чисто мюсюлманския си облик и бил еднакво близък на иудейството, християнството и отчасти на парсизма и браманизма. Първоначалният мистицизъм в суфизма приел в последствие форма на някакво религиозно свободомислие, което дошло до извода, че всички религии са еднакво ценни, тъй като те са лъчи на едно вечно слънце; че добро и зло, нравственост и безнравственост са равни и т.н.

Безграничният простор на теологическото умозрение в суфизма бил донякъде ограничен след като начело на суфистите били поставени учители - шейхи, които станали ръководители на религиозния живот в отделните суфистки общини. Тези ръководители здраво се укрепили сред дервишите, които възприели от суфизма главно аскетическите стремежи. Дервишите се делят на множество ордени или братства, които се различават както по характера на аскетическите си подвизи, така и по целите, които те преследват. Има братства, основани с политически цели - за противодействие на европейското влияние. Някои дервиши живеят като обикновени миряни, занимавайки се с житейските си работи, но в определини дни се събират на групи и извършват аскетически упражнения. Други водят скитнически живот, трети живеят в манастирски здания (текета). Благочестивите изпълнения на дервишите често пъти носят див и фанатичен характер - те гълтат стъкла, горещи въглени, нанасят си рани, ядат змии и т.н. В общите религиозни събрания дервишите стоят около шейха, мърморят различни молитви, клатят се напред-назад, скачат и викат и оттам названието "дервиш руфан" (викащи дервиши), а в някои египетски секти дервишите лягат по земята и шейхът минава по главите им като по пътека.

От другите религиозни движения в исляма заслужава внимание сектата на ваггабитите. Тя води началото си от XVIII вeк. Неин основател е арабският търговец Мохамед Ваггабити. Той въстанал против разкоша, изисквал въздържание от алкохол, апелирал към първоначалния ислям. Настоявал да се отделя част от доходите за бедните и за водене на свещена война. Голям успех ваггабитите имали, когато техен ръководител станал шейх Сауд, който започнал да разпросторанява исляма с огън и меч. За кратко време ваггабитите завоювали значителна част от Месопотамия, Арабия със свещените градове Мекка и Медина. Но в началото на 19. век това движение позатихнало. И досега обаче съществува ваггабитска династия, основана от Сауд, която все още поддържа изискванията да се спазват законите на исляма.

© Петър Вълчев
www.pravoslavie.hit.bg

 

 

Ислямския "закон за отстъплението" (апостасията)

Ислямът е еднопосочна улица. Човек може да приеме исляма, но той няма право да се откаже от него. Всички изследователи на ислямското канонично право (шариа,  shari‘a) са единодушни относно този закон и сочат, че всеки пълнолетен мюсюлманин от мъжки пол, който е избрал да се откаже от исляма, трябва да бъде наказан със смърт. Повечето от тях предвиждат смъртно наказание и на жени, които са отстъпили от мюсюлманската вяра. Законът е установен преди много векове от мюсюлманските канонисти, но дори и до днес повечето ислямски религиозни лидери и обикновени мюсюлмани са съгласни с него.

Смъртното наказание се изпълнява рядко, но съществуването на този "закон за отстъплението” е така добре познат на мюсюлманите, че от него произлиза голяма омраза към тези, които са напуснали исляма както от членовете на своето семейство и религиозна общност, така и от страна на религиозните и политически лидери, полиция, съдилища и т. н. Поради това е нормално отстъпилите от исляма да бъдат преследвани - или арестувани заради апостасията, или под какъвто и да е друг претекст, да бъдат преследвани, бити и дори убивани от собствените си родители и роднини. И тези, които са изпълнили присъдата, обикновено няма да бъдат подведени под наказателна отговорност.

Според шариата отстъплението води автоматично и до загуба на всякакви граждански права, загуба на съпругата, децата, дома и цялата лична собственост. Точно това се прилага спрямо отстъпниците в болшинството ислямски страни.

Ето защо не трябва да предизвиква учудване, че много от обърналите се в християнството от исляма днес пазят своето обръщане в тайна. Но защо трябва да бъдат криптохристияни? Ислямът активно насърчава немюсюлманите да приемат исляма, но е единствената религия по света, която наказва със смърт напусналите го.

Ислямският закон за апостасията е в пряко противоречие с член 18 от Декларацията за човешките права на Обединените нации, публикувана преди 60 години: "Всеки има правото на свобода на мисълта, съвестта и религията, това право включва свободата на смяна на религиозната принадлежност и вяра..."

Нещата могат да бъдат променени

Има смели мюсюлмански гласове, които призовават закона за апостасията да бъде отменен. Някои учени сочат, че в Корана няма ясно указание апостасията да бъде наказвана в този живот. Други се съмняват, че приписваната на Мохамед реакция към отстъпилите от исляма е  автентична. Трети считат, че отстъпленците, убити през ранните дни на исляма, са били убити не заради това, че са сменили вярата си, а поради бунт против ислямската държава. [...]

Из петиция от февруари 2009 година на Barnabas Fund, "A petition for the abolition of the Islamic apostasy law", превод Двери
Двери на Православието

 

Виж също:

 

Към съдържанието на Православната Читалня


Pravoslavieto.com - Българският Православен портал в Интернет
    www.Pravoslavieto.com

      Обадете ни се  Заглавна страница - Pravoslavieto.com  Пишете