Ако някой ви заяви, че това, в което вярвате, е пълна глупост; ако някой настоява, че не сте прав в убежденията си, че нямате основание да се чувствате така, както се чувствате; ако някой е убеден, че по-добре от вас знае как да си гледате работата или да живеете живота си, дразните ли се? Аз да. Гневът се разпалва в мене и ме подсеща, че не съм кой знае колко по-различна от разлаяно куче или настъпена змия. Но мога да бъда. Ако поискам.
Какво е гневът?
Според св. Йоан Дамаскин гневът е "спътник на разума, защитник на желанието". Когато нещо се случи или някой постъпи пряко волята ни ние се разгневяваме. "Явно казва той, разумът на съществата, отговарящи сами за себе си съгласно природата си, е открил повод за негодувание." Гневът в нас ни сигнализира за наличието на някаква външна заплаха срещу личността ни, за да се защитим.
Учените са изолирали точното местоположение на т. нар. "център на гнева" в човешкия мозък. Този център е своеобразна "червена лампичка", тя алармира всеки път, когато се почувстваме застрашени, когато някой "навлезе в територията ни".
Докато при безсловесните животни "територията" е ясно определена и границите й са прилежно маркирани, то при хората понятието "територия" е доста по-сложно. Ние "побесняваме" (само каква дума за гняв!) не само когато някой обере апартамента ни, опустоши градината ни, одраска колата ни или ни вземе вестника от пощенската кутия, но и когато някой ни критикува, обижда, пренебрегва чувствата ни или оспорва убежденията ни. Работата е там, че нашата "територия" се простира не само върху имуществото ни. Ние имаме и психологическа територия и се гневим, ако някой засегне чувствата ни, отхвърля идеите ни или критикува решенията ни. Имаме и "духовна територия", опазването на която ни кара не само ревностно да защитаваме вярата си, но и начина, по който я практикуваме.
Тъй като човешката "територия" е нещо толкова сложно, многостранно и без ясно очертани граници, естествено е в ежедневието си често, волно или неволно, да настъпваме в чуждите територии, а "червените лампички" на гнева да светват и без особено сериозни причини. Обаче от нас зависи кога и как да реагираме, щом алармената ни система нададе вой.
На нас Бог ни е дарил и разум. Понякога, след като премине обичайното умопомрачение при пристъп на гняв, ние можем да разсъдим: "гневът ми е глупав и незрял" или пък да установим: "аз също имам известна вина". Друг път може да си кажем: "Този наистина сериозно нагази в територията ми, но сигурно го е направил неволно, едва ли е предполагал, че ще ме нарани." Или пък да заключим: "Мога да го преглътна. Не е кой знае какво!" Възможно е обаче след дълъг и трезв размисъл да стигнем до извода: "Той системно пренебрегва всякакви морални норми, с поведението си вреди не само на мен и на отношенията ни, но и на самия себе си." Въпросът тогава е какво да направим и как, за да принесе полза, а да не умножи още повече греха. Решението:
Ако живеем духом, по дух сме длъжни и да постъпваме
Да не бъдем пустославни, един други да се не дразним. И да падне някой в прегрешение, да го поправяме с дух на кротост, като се пазим да не би и ние да бъдем изкушени. Да понасяме един другиму теготите и така да изпълним закона Христов. (вж. Гал. 5:25-26 6:1-2)
"Огънят не се гаси с огън казва св. Ефрем Сирин за гнева. Затова подобава не да се смееш, а с любов, достойнство и великодушие да умириш гнева на беса на раздразнителността."
Ние сме склонни да обвиняваме другите за гневните си изблици, но Православието ни учи, че сме отговорни за своето поведение независимо от обстоятелствата. Каквото и да се случи, ние можем да реагираме спокойно, разумно, с кротост, търпение и любов, можем да реагираме и като дадем воля на гнева си.
Вярно е, че околните не са съвършени и кой знае защо отказват да се впишат в картината на света, която сами сме си нарисували: нищо не вършат както трябва, постоянно ни лазят по нервите, сякаш нарочно ни дразнят, злоупотребяват с търпението ни, не проявяват никакво уважение, разбиране, благодарност... Но светите отци и подвижниците на Църквата са единодушни в твърдението си, че виновник за гневните ни изблици не е несъвършенството на околните, а собственото ни несъвършенство. Така жадувания от всички ни душевен мир не е плод на търпението на другите към нас, а на нашето собствено търпение и любов. "Да не се разгневяваме казва св. Йоан Касиан, това трябва да зависи не от съвършенствата на другите, а от собствената ни добродетелност."
Бог ни е поставил да живеем в общество не за да ни вгорчи живота, а защото това е най-лекият начин да се освободим от греха: от една страна, като с търпение понасяме чуждите несъвършенства и ги покриваме с разбиране и любов, и от друга, като изглаждаме своите несъвършенства, които най-ярко изпъкват в досега с другите хора.
"Гневете се, но не грешете; слънце да ви не залязва гневни; нито давайте място на дявола... казва св. апостол Павел Всяко огорчение и ярост, гняв, вик и хула да бъдат далече от вас заедно с всяка злоба, но бивайте един към другиго добри, състрадателни, прощавайте си един другиму, както и Бог ви прости в Христа" (Ефес. 4:26, 31, 32).
Обикновено се смята, че гневните избухвания са белег за сила, власт, смелост, дори за проява на откритост и честност. Но има победи, които не ни правят чест, а са позор за нас такива са победите на лицемерието, алчността, коравосърдечието, такива са и победите на гнева. "Самото движение на гнева е падение за човека" (Сир. 1:22).
Всъщност победилият в гняв е победен от гнева, от духа на злобата. Или както казва св. Василий Велики:
"В не добрите борби по-нещастен е този, който е победил, защото от победата е изнесъл по-голям грях."
Дори да имаме основание да възнегодуваме срещу нечие поведение, гневните ни изблици няма да заличат злото, а ще го умножат. Злото може да бъде победено само с кротост.
"Обидил те е разгневеният спри злото с мълчание!... продължава св. Василий. Не прави от врага си свой учител. Не подражавай на това, което ненавиждаш! Не бъди за гневливия като огледало, показвайки в себе си неговия образ!"
За гнева винаги има някакви причини: хората, обстоятелствата, несправедливостта в света, собственият ни темперамент, изтънелите ни нерви или психическо изтощение, но нищо не оправдава гневните ни изблици и изстъпления, няма достатъчно основателна причина да изгубим човешкия си облик.
Вероятно Сам Бог е вложил в нас искрата на гнева, за да се съхраним физически, психически и духовно, за да постоянстваме в ревността си по Бога и всичко божествено. Но и тази дарба, както всичко в нас, което по сътворение е "твърде добро" (Бит. 1:31) търпи пораженията на греха. Излязъл от контрола на здравия, устремен към Бога разум, гневът се превръща в страст. (вж. Св. Симеон Нови Богослов. Слово ХХIV)
Затова трябва да бъдем разсъдителни и да постъпваме мъдро и кротко, според повелите на Христос. Както ни предупреждава светителят Теофан Затворник, сигурно ще имаме много неуспешни опити да контролираме гнева си, "ще имаме няколко неудачни опита, но те ще доведат и до успешни". Сигурно много пъти ще нараняваме ближните си и много пъти ще разочароваме сами себе си, но не бива да се отказваме. Вместо да си търсим оправдания всеки път, трябва да се разкайваме, вместо да падаме в отчаяние да се молим "до сълзи". И Бог ще ни изцели.
Александра Карамихалева
брой 4 за 2005 година
Гневът помрачава човешкия разсъдък. "Каквото прави бурята във въздуха, това прави гневът в ума" казва архиеп. Яков Нижегородски. Под влияние на гнева човек вижда света изкривен, като отразен в криво огледало, където и най-безобидна забележка може да ни се стори непростима обида.
Гневът изостря болезнено чувствителността и всичко може да ни се стори като нападка и оскърбление. В замъгленото си съзнание гневният вижда себе си онеправдан и в правото си да отмъсти, като "рицар на правдата", който трябва да възстанови справедливостта.
Гневът обзема сърцето и прогонва от там мира и любовта, вълнува го, разпалва в него огорчение и мъст. "Тая страст казва св. Василий Велики за гнева, щом веднъж отхвърли внушенията на разсъдъка и завладее душата, прави човека същински звяр." В такова състояние и най-интелигентният и религиозен човек е способен да изрече и извърши безумия, на които сам не би повярвал, че е способен. Св. Ефрем Сирин казва за гневливия:
"Той е чужд на мира, далече от здравето; защото тялото му непрестанно се изкушава, и душата му скърби, и плътта му вехне, и лицето е покрито с бледост, и мисълта се изменя, разумът изнемогва, помислите се леят като река, и той е ненавистен на всички. Такъв човек е далеч от търпението и от любовта... Той е мерзък пред Бога и пред човеците."
Ясно е, че каквото и да кажем и да предприемем, когато сме под влияние на гнева, то няма да е проява на съзнателното ни "Аз" и на свободната ни воля, а на гнева. Затова във всички случаи първото, което трябва да направим, когато в нас се разпали гняв, е да положим усилия и да "стиснем зъби", да не допуснем да избухнем и да кажем нещо, за което после със сигурност ще съжаляваме.
"Никога не допускай слабостта нещо да се отрони от езика ти или да се прокрадне движение, разкриващо, че в душата ти има някаква неуредица... увещава св. Теофан Затворник, това винаги е унизително и показва, че не умееш да се владееш. Когато душата ти е развълнувана, укроти това движение и тогава говори и действай; а докато има смут премълчи."
Най-добре е нищо да не правим, освен да се молим, докато не стихне гневът и си върнем трезвия разсъдък, спокойствието и топлината на сърцето си. "Като се гневите, не съгрешавайте: размислете в сърцето си на леглата си, и утихнете" (Пс. 4:5).
Едва тогава можем да разчитаме волята ни да се насочи в правилна посока, да изречем точните думи, в точния момент, с подходящия тон, та това да послужи за изправяне и спасение, а не за препъване.
Александра Карамихалева
брой 4 за 2005 година
"Самото движение на гнева е падение за човека" (Сир. 1:22).
"Като се гневите, не съгрешавайте: размислете в сърцето си на леглата си, и утихнете" (Пс. 4:5).
"Гневете се, но не грешете; слънце да ви не залязва гневни; нито давайте място на дявола... Всяко огорчение и ярост, гняв, вик и хула да бъдат далече от вас заедно с всяка злоба, но бивайте един към другиго добри, състрадателни, прощавайте си един другиму, както и Бог ви прости в Христа" (Ефес. 4:26, 31, 32).
"Нека всеки човек бъде бърз на слушане, бавен на говорене, бавен на гняв, защото човешкият гняв не върши Божия правда" (Иак. 1:19-20)
Гневът, подобно на бързото движение на воденичния камък, в един момент може да стрие и унищожи плодовете на духовната пшеница, повече отколкото всичко друго през целия ден. Затова ние сме длъжни да внимаваме върху себе си. Той (гневът) е като пламъка, силният вятър го разгаря и постепенно огънят обхваща и погубва душевната нива.
Както с появата на светлината изчезва тъмнината, така от благоуханието на смирението изчезва всяко огорчение и гняв.
[Гневът е] спътник на разума, защитник на желанието. Явно разумът на съществата, отговарящи сами за себе си съгласно природата си, е открил повод за негодувание.
"Огънят не се гаси с огън. Затова подобава не да се смееш, а с любов, достойнство и великодушие да умириш гнева на беса на раздразнителността."
"Той е чужд на мира, далече от здравето; защото тялото му непрестанно се изкушава, и душата му скърби, и плътта му вехне, и лицето е покрито с бледост, и мисълта се изменя, разумът изнемогва, помислите се леят като река, и той е ненавистен на всички. Такъв човек е далеч от търпението и от любовта... Той е мерзък пред Бога и пред човеците."
Да не се разгневяваме, това трябва да зависи не от съвършенствата на другите, а от собствената ни добродетелност.
Излязъл от контрола на здравия, устремен към Бога разум, гневът се превръща в страст. (вж. Слово ХХIV)
"Никога не допускай слабостта нещо да се отрони от езика ти или да се прокрадне движение, разкриващо, че в душата ти има някаква неуредица... това винаги е унизително и показва, че не умееш да се владееш. Когато душата ти е развълнувана, укроти това движение и тогава говори и действай; а докато има смут премълчи."
В не добрите борби по-нещастен е този, който е победил, защото от победата е изнесъл по-голям грях. Обидил те е разгневеният спри злото с мълчание!... Не прави от врага си свой учител. Не подражавай на това, което ненавиждаш! Не бъди за гневливия като огледало, показвайки в себе си неговия образ!
Тази страст, щом отбие внушението на разсъдъка и завладее душата, прави вече човека действителен звяр и не му позволява да бъде човек, лишавайки го от помощта на разума. Това, което е отрова в отровните животни същото нещо е раздразнението в разсърдените люде; те беснеят като псета, нахвърлят се като скорпиони, ухапват като змии! Така и Писанието нарича завладените от тази страст семената на онези зверове, на които те се оприличават с порока си то ги нарича: кучета, змии и рожби ехиднини. Гневливите люде, заради готовността им взаимно да се погубят и да поразят едноплеменниците си, справедливо е да се причислят към зверовете и отровните животни, които природно хранят към човека непримирима ненавист. Гневът прави езика необуздан; устата да не се заключват, ръцете стават невъздържани; леят се обиди и злоречия; нанасят се удари и рани и какво ли още не се поражда! Това са плодовете на гнева и раздразнението. Раздразнението изостря меч и повдига ръката на човека за смъртта на друг човек от него и братята не се познават един другиго; родители и деца забравят връзките на природата. В началото разгневените не познават сами себе си, а след това не познават вече и всички близки. Както планинските потоци, стичайки се в ниски места, завличат със себе си всичко каквото срещнат така и насилените и неудържими стремления на разгневените поразяват всичко еднакво. Разгневяването е нещо като кратковременно беснуване. То не уважава ни старост, ни добродетелен живот, ни родствена връзка, ни направени милости, нито всичко друго, което има каква да е цена. Разгневените често хвърлят себе си в явна гибел, като се стараят да отмъстят на другите, сами себе си забравят и опропастяват.
Да ограничим злото в самото му начало с всички средства да изкореним гнева от душата си. В такъв случай ще бъдем в състояние, заедно с тази страст, да подсечем от корен и в начало по-голямата част от злото в живота. Някой те укорява ти го благослови. Друг те бие ти претърпи. Трети те презира ти се моли за него. Някой те счита за нищожество ти си спомни, че си от земя съставен и че пръст ще станеш. Който се въоръжи с такива размисли и настроения той няма да се уподоби на обидилия го и ще спаси него и себе си. Чий ученик желаеш да бъдеш? На богоугодните и блажени мъже, или на хората, изпълнени с дух на лукавство? Когато те смущава изкушение да кажеш оскърбителна дума, представи си, че ти предстои да решиш за себе си: към Бога ли да се приближиш чрез дълготърпението си или пък чрез гнева си да се предадеш на дявола? Дай време и сила на разума си избери добрата част... С това и на врага ще окажеш някаква полза с примера на красотата си, и себе си ще издигнеш така с добротата ти по-силно ще му отмъстиш.
Виж също:
www.Pravoslavieto.com
