Св. Григорий Палама, гръцка икона. Източник: oca.org  

 

 

 

 

 

 

Неделя на св. Григорий Палама, втора от Великия пост

Second Sunday of Lent - St. Gregory Palamas

Евр. 1:10-2:3
Mарk 2:1-12

 

 

Кондак, гл. 2 от Великия канон на св. Андрей Критски

Душо моя, душо моя, стани, защо спиш?
Краят наближава и ще се смутиш.
Но стресни се и ще те пощади Христос Бог,
Който е навсякъде и всичко изпълва.

По-долу:

Виж също:

 

 

Неделно литургийно свето Евангелие

"След няколко дни Той пак влезе в Капернаум; и се разчу, че е в една къща. Тозчас се събраха мнозина, тъй че и пред вратата не можеха да се поберат; и Той им проповядваше словото.

И дойдоха при Него с един разслабен, когото носеха четворица, и като не можеха да се приближат до Него поради навалицата, разкриха и пробиха покрива на къщата, дето се намираше Той, и спуснаха одъра, на който лежеше разслабеният. Като видя вярата им, Иисус каза на разслабения: чедо, прощават ти се греховете.

Там седяха някои от книжниците и размишляваха в сърцата си: какво тъй богохулствува Тоя? Кой може да прощава грехове, освен един Бог?

Иисус, веднага като узна с духа Си, че размишляват тъй в себе си, рече им: що размишлявате това в сърцата си? Кое е по-лесно да кажа на разслабения: прощават ти се греховете ли, или да кажа: стани, вземи си одъра и ходи? Но за да знаете, че Син Човеческий има власт на земята да прощава грехове (казва на разслабения): тебе казвам: стани, вземи си одъра и върви у дома си.

Той веднага стана и, като взе одъра си, излезе пред всички, тъй че всички се чудеха и славеха Бога, като казваха: никога такова нещо не сме виждали" (Марк 2:1-12).

 

 

Тълкувание на неделното Евангелие

Чудесни изцеления в Христовото име стават и днес, и винаги ще стават. Но какво казва Христос на излекувания? Вместо да постави диагноза, вместо да напише епикриза, Той простичко изрича: "Прощават ти се греховете!" А книжниците, макар и враждебни, неволно изповядват: "Кой може да прощава грехове, освен един Бог?"

Причината за болестта бил грехът. Какъв, Свещеното Писание не пояснява. Ала грехът в корените си е един и същ ­ болест на духа. И причините за нея са едни и същи ­ непослушание към Бога, отдалечаване от Неговата благодат, безверие и гордост.

Човешката логика е готова да заключи, че телесните страдания тогава идват като наказание, понякога твърде сурово. Мнозина даже бързат да обвинят Бога в жестокост и несправедливост.

Ала погледнато през вярата, более ли духът ­ и тялото ще заболее. Защото просто такава е човешката същност ­ духовно-телесна.

Нещо повече, за вярващия болестта е напомняне за греха и повик към покаяние. За всеки, който е избрал да бъде християнин, думите "излекуван си" не стигат. Копнежът ни е най-вече да чуем онзи благ глас: "Чедо, прощават ти се греховете!"

Чудесното изцеление от свидетелството на св. евангелист Марк насочва вниманието ни не само към разказаното събитие, но и към изповядването на Христа като един от темелите на православната вяра.

"Син Човеческий има власт на земята да прощава грехове." Сиреч, Синът Божи заради нашето спасение е станал Син Човечески. Или, според учението на св. отци, Божието Слово се въплъти и стана Човек. И оттук ­ изцеление и опрощение, благодат и сродяване с Бога, спасение и вечен живот.

Колкото до чудото ­ не е необходимо винаги да го очакваме, едва ли не да го изискваме от Бога. Понякога то става просто и незабележимо, присъства в ежедневието, съпътства ни в бита. А същината му невидимо се съдържа дълбоко във вярата.


брой 5 от 22 март 1998 година

 

 

"В тъмница бях..."

Ако разкажете на полицай, следовател или криминален репортер за това как затворници със свещи в ръце, склонили поглед, смирено се молят в затворническия параклис, ще срещнете скептицизъм и насмешка. Ще ви обяснят, че това са преструвки. Дължат се на променения им манталитет в условия на изолация и на стремежа им да се покажат такива, каквито не са. Целта е ясна ­ облекчение на присъдата и някои други дребни ползи.

Винаги ли е справедлива тази "духовна присъда"? Пък и само православните богослужения ли са възможните поводи за преструвки и пазене на поведение? Решително не.

Затворът е по своему доста оживено място. Поради особеностите си, той често се превръща в пространство за най-разнообразни изяви извън веригата престъплениe ­ наказание. Там например, освен че може да се работи, се изнасят концерти и спектакли. Прожектират се филми, може да се чете. А през последните години зад решетките проникват разнообразни религиозни доктрини и практики, които предлагат свобода на религиозното ориентиране и самоопределение.

Въпреки че православното присъствие в българските затвори също вече е факт, то има много алтернативи в лицето на католици, евангелисти, различни християнски секти, а също и мюсюлмани. Инославните често пъти имат по-улеснен достъп от православните свещеници. И ако в Централния софийски затвор например, след много борби, жертви и усилия е устроен и изографисан прекрасен православен храм, то на протестантските "мисионери" пък се предоставя киносалонът, побиращ далеч повече публика...

Ако в този контекст отново се върнем на затворниците, богомолци, молитвено присъстващи на св. Литургия, нещата приемат по-различен облик.

Защото със сигурност невинаги е случайност изборът именно на православието и невинаги молитвената съсредоточеност е преструвка (през време на забавните и шумни протестантски посещения например никой не изисква молитвен вид, така че те са по-удобни за преструване!).

Православието, както с духовните си послания, така и с външния им израз, носи в себе си истинското Христово учение такова, каквото Спасителят го е предал чрез Своите апостоли. Нещо повече, Православието е жива и действителна среща с Христа, участие в Христовото тяло, предвкусване на вечния живот чрез благодатта на тайноводството. Окован или свободно забързан по градските улици, всеки човек е престъпник пред Бога заради греховете си.

Дали зад решетки, или просто зад грубата плът на този свят, всеки е затворник по отношение на онова, което "око не е виждало и ухо не е чувало" ­ Небесното Царство. И всеки дълбоко в душата си, осъзнато или не, копнее за съвършената свобода на "невечерния ден" на всеобщото възкресение. Нима е изключено този неудържим порив на душата да споходи и излежаващи тежка присъда, та били те и закоравели престъпници? Нима охрана и аларми биха попречили на осъдения да извика към Христа: "Помени ме, Господи, в Твоето Царство".

Разбира се, има и лицемери ­ като навсякъде. Но би било крайно несправедливо с това клеймо да се дамгосват всички, излежаващи присъда, и то да представлява основният аргумент, че православните параклиси и свещеници в затворите са безполезни. А все още и това се чува...

Свидетелството на Църквата ни оставя свободни. Но за онези, които се вслушват в него, то налага и някои спасителни окови ­ онова "леко Христово бреме", без което вечният живот мъчно се постига.

Това бреме е свързано с някои малки жертви, с някои лишения, с редица неудобства, които понякога трябва свободно да изберем, за да се сдобием с духовни блага и да привлечем Божията милост. На всеки е дадено да носи различен кръст ­ според призванието и според тайното определение на Сърцеведеца Бог.

За някои такъв кръст е духовното служение в затворите. Той е от особено тежките, защото изисква повече лишения и носи повече изпитания от обикновеното. Стига само честото преминаване на пропуски, въоръжената охрана наоколо, враждебните погледи на мнозина отстрани, наказателната атмосфера. Самите пасоми също са по-трудни, по-обременени хора, които често създават и по-особени проблеми.

Но православната християнска мисия трябва да проникне и сред тези хора. Словата на спасението трябва да достигнат и до техните сърца, дори ако само някои се възползват от това. Защото по Божия воля Евангелието трябва да бъде проповядвано навсякъде.

Затова всеки, без дори да се отклонява от собственото си служение, може да даде своята подкрепа на събратята, на които се е паднал този жребий. Защото думите: "в тъмница бях, и Ме споходихте" (Мат. 25:36), достигат до всички нас.

Ангел Величков

брой 5 от 22 март 1998 година

 

 

Втора Неделя на Великия пост – св. Григорий Палама

Бог е предвечна и присносъщна светлина, пълна и абсолютна святост. Общението с Него води към духовно озарение, доставя на душата неизказана блажена радост. А богообщението се постига чрез молитва, нравствено усъвършенстване, духовни подвизи и свято безмълвие. По тоя път са достигнали богообщение и святост великите отци-мистици на православния Изток. Един от тях е и днес честваният св. Григорий Палама, архиепископ Солунски - велик поборник за православната вяра и най-изтъкнатият представител на онова духовно-съзерцателно движение през XIV в. в Източната (Православната, бел. ред.) църква, което е известно под името исихазъм, т. е. безмълвничество.

Нека днес накратко да се запознаем с живота и учението на св. Григорий.

Този боголюбец се родил към края на XIII в. от знатни, благочестиви и духовно просветени родители. Св. Григорий получил добро християнско възпитание и високо за онова време образование. От малък обаче останал без баща. Грижата за издръжката и възпитанието на своите осиротели деца поела духовно просветената му майка. Още от рано св. Григорий проявил склонност към съзерцателен живот. Макар и още младеж, той водел строго монашеско житие. Когато станал пълнолетен, решил напълно да се отдаде в служение на Бога.

Заедно с двамата си братя Григорий заминал за Света Гора, която по онова време била цветуща духовна градина и крепост на Православието. Майка му, заедно с деветте си дъщери, също приела монашество.

В Атон младият монах Григорий се поставил под духовното ръководство на старец Никодим. Цели осем години този опитен старец въвеждал и възвеждал Григорий в духовния живот. След смъртта на стареца Никодим Григорий се заселил в лаврата на св. Атанасий Атонски. Тук в продължение на десет години той прекарал в най-строг аскетически живот. Чрез пост и молитва, в безмълвие и съзерцание, той все повече възраствал в духовния живот и достигнал върха на богосъзерцанието.

 

По това време в Атон дошъл от Калабрия (Южна Италия) един монах на име Варлаам - човек учен и добре запознат с древногръцката философия. Отначало между Варлаам и Григорий се завързала тясна дружба. По-късно обаче Варлаам започнал да упреква Григорий за неговите исихастки разбирания. Постепенно споровете между двамата учени монаси достигнали до остра словесна борба. Оказало се, че Варлаам споделял погрешно учение по въпроса за същината и свойствата на Бога и за възможностите и начините на Богообщението. Оказало се също, че тези двама монаси били ученици на две различни школи: единият - на схоластиката, а другият - на мистиката, и следователно различно мислили и чувствали.

Възгледите на Варлаам внесли смут всред светогорските отци. Споровете между Варлам и Григорий излезли от пределите на Света гора и достигнали до Солун и Цариград, като възбудили и тук духовете. В Цариград бил свикан събор, на който двамата противници изложили своите възгледи по спорните въпроси. Тук борбата взела ожесточен и драматичен характер. В спора взели участие и мнозина видни богослови.

Отначало Варлаам имал успех. На негова страна бил и самият патриарх Йоан Калека. Св. Григорий бил хвърлен в тъмница. Борбата продължила; в края обаче връх взело учението на св. Григорий. Патриарх Калека бил свален, а Варлаам бил осъден като еретик. Сухата и остаряла вече схоластика трябвало да отстъпи мястото си на мистиката. Св. Григорий бил оправдан и наскоро след това (1349 г.) бил избран за Солунски архиепископ. Като архиепископ той проявил плодовита архипастирска и книжовна дейност. Написал много съчинения някои от които не са достигнали до нас или все още не са открити.

Св. Григорий си спечелил името на учен богослов и голям поборник за православната вяра. По нрав той бил кротък, благороден, винаги въздавал добро за стореното му зло, търпеливо понасял бедите. По живот бил добродетелен и свят. Удостоен бил от Бога с дара на чудотворство и пророчество и с дара на постоянния покаен и умилителен плач, от който се повредили очите му. Починал на 14 ноември 1359 г. на 63-годишна възраст. Осем години след смъртта му бил причислен към лика на светците, а малко по-късно било наредено да бъде чествана паметта му на днешния ден - Неделя втора на св. Велики пост. Св. Църква го възпява като светилник на Православието, учител и твърдина на Църквата, украшение на монасите, непобедим поборник на богословите, проповедник на благодатта и свещен орган на премъдростта.

 

В какво се е състояло учението на св. Григорий Палама? - В основата си то е учението на древните отци-мистици, само че в ново осветление, известно под името исихазъм. Пръв проповедник на исихазма на Балканите бил св. Григорий Синаит, а негов теоретик и апологет бил св. Григорий Палама. Учението на исихастите в най-кратки черти е следното:

Богообщението, както вече се каза, е същина и крайна цел на религиозния живот. То се постига в три последователни степени:

Праксисът, по-специално, е упражняване на волята във въздържание от плътски наслади, в пост, бодърстване, молитва, смирение, сърдечно съкрушение, телесен труд, дейна любов, послушание и търпение. Целта на праксиса е да се превъзмогнат духовните страсти, за да може човек нравствено да се очисти, та по-лесно да може да съзерцава божествените неща.

Теорията се състои в духовно самовглъбяване, в разсъдителна или т. нар. "умна" молитва, провеждана в пълно мълчание, което довежда до безстрастие, богопознание и постигане на божествените тайни, до които човешкият ум иначе не може да се възмогне.

Екстасисът е върховна точка на духовния живот. Той е постигане на благодатно въздействие на Св. Дух, божествено озарение, свързано с особено чувства на блажена радост и благодатен мир, свещен възторг, сърдечен полет към божествените висоти, влизане в общение с Бога, сливане с Него.

Преображение Господне, икона от 12 в., манастира "Св. Катерина" в СинайThe Transfiguration - Icon in the Monastery of St. CatherineТака човек още тук на земята става богоподобен, т. е. той бива проникнат и осветен от Божеството, и причастник на нетленната и невеществена Таворска светлина. (Виж също: ПРЕОБРАЖЕНИЕ ГОСПОДНЕ).

Св. Григорий в противовес на Варлаам и на тогавашните богомили учил, че човешкото тяло, ако и да е повредено от греха, то е Божие творение и храм на Св. Дух и следователно - способно на святост.

Победата на св. Григорий над Варлаам имала благоприятни последици. Цялостният църковен и културен живот бил положен под знака на исихазма. Исизахмът бил новата свежа струя, която богато и благодатно оплодила духовния живот.

Св. Григорий Палама и неговото учение намират оправдание в думите на Господ Иисус:

"Блажени чистите по сърце, защото те ще видят Бога" (Мат. 5:8) или
"Който Ме люби, ще бъде възлюбен от Отца Ми и Аз ще го възлюбя и ще му се явя Сам"
(Йоан. 14:21).

То е потвърждение на онова, което някога св. апостол Павел сам бе изпитал като засвидетелства реалността на ония неща от духовния свят, които човек не може с думи да изрече (2Кор. 12:4). Св. Григорий се яви като нов Павел, който можа по пътя на исихията (вътрешна тишина и мир, бел. ред.) да достигне най-висшата степен на богообщението и богоозарението при условията на тукашното ни битие.

Подобно на св. Григорий и други боголюбиви души по пътя на безмълвието и подвизите са достигали състояние на богоозареност и боговидение. Да си спомним само за преп. Теодосий Търновски и преп. Серафим Саровски. Първият бил видян от своя ученик Евтимий във време на молитва да гори като огнен стълб, а вторият, също по време на молитва, озарен от благодатта на Св. Дух, блестял по-ярко от слънцето в неговия обеден блясък.

 

Като празнуваме днес паметта на св. Григорий Палама, нека изпросим светите му предстателни за нас молитви и да го възпеем с похвалните слова на днешната му светилнична песен:

"Радвай се, похвала на отците, уста на богословите, жилище на безмълвието, дом на премъдростта, връх на учителите, глъбина на словото! Радвай се, органе на деянието, краен предел на боговиждането и изцерител на човешките недъзи! Радвай се, храме на Духа! Радвай се, отче, който, ако и да си умрял, още живееш!"

Амин!

Из "Синаксар - празнични четива от триода и пентикостара", Синодално издателство
Превел и преработил: † Макариополски епископ д-р Николай
Първа публикация в Интернет
Официален сайт на Св. Синод на Българската Православна Църква - Българска патриаршия

 

 

Слово за Втора неделя на Великия пост – Св. Григорий Палама

В днешната неделя на Великия пост, посветена на св. Григорий Палама, Православната църква ни призовава да се вгледаме дълбоко в собствената си душа и живот и да решим какво трябва да променим и за какво да се покаем. За съжаление, по думите на Лев Толстой, "всеки мисли как да промени света, а никой не мисли как да промени първо себе си". Тази желана от всички промяна не може да настъпи автоматично, магически, с махване на пръчката на фокусника, а само с решението на нашата воля и с помощта на божествената благодат. Прекрасни примери за това какво може да извърши благодатта с хората дават житията на светците.

Честваният днес светител Григорий Палама живее и действа през преломния за Балканите ХІV век. Той е архиепископ на Солун и благодарение на неговия авторитет мистичното и аскетично учение на исихазма е възприето от Източната църква. Мощите на св. Григорий след смъртта му са останали напълно нетленни и аз имах щастието да се поклоня пред тях. Докато редица други мощи са втвърдени, потъмнели или представляват само кости, неговото тяло е запазено толкова свежо, сякаш той е починал преди минути. Впечатлението е поразяващо.

Исихазмът се основава на Свещеното Писание и Свещеното Предание и учи, че същността на Бога е неизразима и непознаваема. Бог създава и промислява за света чрез Своите благодатни енергии. Благодатта не е някакъв тварен (материален) дар, който Бог споделя с нас, като същевременно Той остава чужд и друг по отношение на този дар. Св. Григорий учи, че благодатта е самият Бог, Който чрез енергиите ни свързва със Своята божествена природа, прави ни богове по приобщение.

Западните богослови смятат, че благодатта е само Божи дар, но не и Самия Бог. По този начин те изкопават пропаст между Бога и човека, между творението и Твореца. Колкото и да са скъпоценни божествените дарове, те остават тварни и хората могат да бъдат съединени с Бога само чрез любов и благодарност. Това мнение обаче е дълбоко погрешно. Опитът на Църквата ни учи, че благодатта е Самият Бог, Който Сам Себе Си отдава на хората.

"Който се съединява с Господа, един дух е с Него" (1Кор. 6:17). Метафизичното единение между Бога и човека, жадуваният от душата теозис не може да се сравни с нищо. Затова Новият Завет си служи с множество примери, за да го илюстрира – дом и обитател, лоза и пръчки, тяло и членове. Рано или късно домът се изпразва, лозата изсъхва, тялото умира. Тези сравнения са непълни и ограничени. На хората, които живеят в Христос и за Христос, Той покрива всяка тяхна потребност и става всичко за тях. По думите на видния представител на исихастката традиция св. Николай Кавасила:

"Господ Иисус Христос обновява спасително душите. Чрез Него те възрастват. Той ги храни. Той е светлината и диханието за тях... Той ги просветлява и накрая се явява пред тях, за да могат да Го съзерцават".

Според разбирането на исихастите целта на християнина не е само победата над съблазните, за да може той да застане чист на Страшния Съд пред всевишния Съдия и да получи за това заслужена отплата. Той не трябва да се стреми само към морално самоусъвършенстване, към нравствено уподобяване на Христос. Те са само степени към висшата цел - преображението, обожението на цялото човешко естество, на душата и плътта. Това трябва да стане не метафорично, а действително; не в задгробния живот, а още на този свят; не по пътя на пантеистично разтваряне в Божеството като йогите и суфиите, а чрез запазването на човешката личност с нейната същност и самостоятелна воля.

"Който изчисти своя ум чрез сълзи - пише преп. Григорий Синаит - и своята душа още тук, на земята, възкреси чрез Духа, и направи плътта си посредством разума сияйно и огнено отражение на Божествената красота, той почти се превръща в съжител на ангелите..., понеже земното тяло става нетленно тяло, без влага и плътност, преобразило се по начин, който не може да се предаде със слова, от душевно тяло в духовно тяло, така че, оставайки материално, то ще бъде заедно с това и небесно, но с богоподобна изящност. По този начин каквото е създадено в началото, такова ще и възкръсне, за да може с цялостното приобщаване на Божеството към него да бъде съобразно на образа на Сина Човешки".

Аскетиката е най-висшето художествено творчество, чийто материал е самият човек. В учението и практиката на исихастите може би за първи път в цялата история на човешката мисъл е преодолян мъчителният разкол между духа и материята. Те разглеждат душата и тялото като един общ психосоматичен организъм. Както се вижда от цитираното по-горе изказване на св. Григорий Синаит, исихастите по най-смел начин поставят въпроса за Божественото преображение не само на душата, но и на тялото.

Характерно е, че аскетичният метод на исихастите не поставя човека в крайни условия. На един ученик, който се обръща към Григорий с въпрос как трябва да се храни, той дава следния отговор: "Ти поиска правило, но то обикновено е тежко, особено за тебе, стария. Дори по-младите не могат винаги да запазят теглото и мярката, а ти как ще ги запазиш? За теб е нужно свободно да подхождаш при приемането на храната". Синаит благославя своя ученик и бъдещ патриарх Исидор да живее по монашески, но да остане в света. Св. Григорий Палама на свой ред осъжда онези, които в стремежа си да се прославят се уединяват и се мъчат да извършат необикновени подвизи. "Би трябвало да се стремим - пише той - към промяна на начина на живот според благодатта Христова, а не към смяна на одеждите". Промяната на начина на живот, за която говори св. Григорий Палама, започва с отказ от злите дела, а след това с нравствен катарзис, с прогонването от ума на греховните мисли и травматичните спомени.

Когато през Великия пост пред нас преминават образите на великите светци от миналото, трябва да помним, че те са не само хора, които са озарени и очистени от Бога, а хора, които са приели Бога в себе си. Те могат да се сравнят с нажеженото желязо в огнището на ковача, което възприема огъня, без да променя същността си. Светците са предобраз на призванието на цялото човечество, на цялата земя, на всички твари, когато по думите на ап. Павел Бог ще стане всичко във всички (1Кор. 15:28). Както Бог, Който е любов, обича всички без разлика, така и сърцата на истинските боголюбци са отворени за вселената.

Св. Григорий Палама е пленен от турци в Мала Азия, води дискусии с техните улеми и се отзовава положително за силната вяра и молитва на иноверците.

Преди да излязат на арените на римските амфитеатри, за да бъдат разкъсани от лъвовете, древните християни се поздравяват с думите: “Дай кръв и приеми дух!" Щом имаме вяра, желание и сили, Бог ще увенчае с успех нашите великопостни дела за Негова слава.

Архимандрит доц. Павел Стефанов, 2007 година

 

С В.  П И С А Н И Е. 
   С КЛАВИАТУРАТА: 
Натисни едновременно ALT+P, последвано от ENTER (Mac: COMMAND+P, ЕNTER)

За завистта
Слово във Втора неделя на Великия пост

Светител Илия Минятий

"Там седяха някои от книжниците и
размишляваха в сърцата си:
какво тъй богохулствува Тоя?"
(Марк. 2:6-7)

Ние, грешните люде, трябва да бъдем търпеливи, като виждаме, че Сам безгрешният Син Божий бива осъден. От галилейските предели Иисус Христос, божественият Целител на душите и телата, се върнал в Капернаум. В днешното Евангелие се казва, че в деня на Своето идване Той извършил три велики благодеяния: първото - предложил на тамошните жители проповед, в която изложил Своето божествено учение с такава сила и сладост, че привлякъл към Себе Си почти целия град; домът, гдето проповядвал Той, бил препълнен отвътре, а отвън - обкръжен от гъста тълпа. "Разчу се - казва се в Евангелието, - че е в една къща. Тозчас се събраха мнозина, тъй че и пред вратата не можеха да се поберат; и Той им проповядваше словото" (Марк. 2:1-2). Второто - Той изцелил с едно Свое всесилно слово нещастия разслабен, когото внесли четирима души: "Стани, вземи си одъра и върви" (Марк. 2:11). Третото - заедно с телесното здраве Той му дарувал и душевно здраве, като с божествената Си власт го освободил от греховете му: "чедо, прощават ти се греховете" (ст. 5). И с какво Му се отблагодарили за всичко това капернаумските жители? Простият народ се удивява, хвали и слави Бога: "всички се чудеха и славеха Бога, катоказваха: никога такова нещо не сме виждали" (ст. 12). А книжниците, блюстителите на закона, свещеният чин на синагогата, осъждат Иисуса като богохулник: "Там седяха някои от книжниците и размишляваха в сърцата си: какво тъй богохулствува Тоя?" (ст. 6) Напротив, вие, книжници лицемери и клеветници, вие богохулствувате! А порицаваният от вас Христос като Бог има власт да прощава грехове, тъй като Той има сила, като Бог, да изцели разслабения от болестта му. И тъй, нима Той богохулствува, защото учи? Изрича ли богохулства, затуй че прощава и изцелява? Това ли ви съблазнява? Това ли трови вашите сърца? Това ли изостря езиците ви за осъждане? Умолявам ви, братя, размислете: каква причина подбужда книжниците с такава страст да говорят против чудодействуващия Владика? Христос учи, Христос върши чудеса; книжниците виждат, че се събира безчислена тълпа да слуша внимателно Неговите поучения; виждат те, че целият народ е изумен от Неговите чудеса, че едни вярват в Него, като във велик пророк, други пък - даже като в истинен Бог; и те се съблазняват, осъждат Го и открито говорят, че Той богохулствува. Какво е това нещо? Единствено завистта. Това е завистта, която воюва против всичко добро, която укорява словата и чудесата на въплътилия се Бог като зли хули.

Ползувайки се от този повод, искам да ви убедя да избягвате, доколкото е възможно тази човеконенавистна и богоненавистна страст; искам да ви представя, на първо място, какво нещо е завистта, и на второ - до какво довежда тя.
 

I.

Завистта е изначалното семе на всяко зло, първото порождение на всеки грях, първата отровна сквернота, разтляла небето и земята, първият тлетворен пламък, запалил огън за вечна мъка. Първият съгрешил на небето с гордост бил Денница; първият съгрешил в рая с непослушание бил Адам; първият съгрешил след изгонването със завист бил Каин. Но първата причина за всички тези грехове - на Денница, на Адама и на Каина, - била отново завистта.

От завист се омрачил първият велик началник на Ангелите, предводителят на Серафимите, "краснейшият Денница, възсияващ в утрото". Когато той за пръв път видял неизречимата красота и слава на Трисияйния Бог, той Му завидял и се опечалил; после духът му се превъзнесъл от гордост и той възмечтал да бъде равен Богу. "В сърце си думаше: ще възляза на небето и ще бъда подобен на Всевишния" (Ис. 14:13-14). Според св. Григорий Богослов, завистта омрачила Денница, който паднал поради гордост; бидейки божествен, той не могъл да изтърпи, че не почитат и него като Бог (Слово 27-мо на Св. Григорий Богослов). Прекрасният Ангел на светлината станал страшен демон на мрака; сменил височайшата чест на вечна мъка и, като се лишил от светлата и богоизтъкана одежда на дарованията, в която го облякъл Бог, той останал гол, запазвайки само основните качества на съществото си - твърдо, упорито и неизменно в злото, по думите на св. Григорий Богослов. Като разпалил в себе си още по-силна омраза и вражда против Бога, богоборният отстъпник не може да престане от тая борба. Когато той се убедил в своето пълно безсилие пред Бога, тогава насочил оръжието си и взел да се бори против човека. Както страшният звяр, леопардът, тъй мрази човека, че ако на самия него не може да му навреди и случайно види неговото изображение, нахвърля му се и върху него утолява гнева си, тъй и врагът на всяко добро, дяволът, бидейки безсилен пред Бога, щом видял живия Божий образ, човека, нахвърлил се върху него под вида и с бързината на отровна змия. Видял човека увенчан от слава и чест в рая на сладостта, видял го цар над всички видими твари, и завистникът бил наранен от ревнивост. Взел той да нашепва, да прелъстява, да скланя нашите праотци към непослушание; твърде се зарадвал, щом видял, че те са прокудени от рая и особено когато чул, че са осъдени на смърт: "от смърт ще умрете". Той явно станал богоборец, враждувал против Бога и извратил човека, защото пред Бога бил безсилен. Но когато видял, че решението не е изпълнено тозчас, че осъдените от Бога на смърт Адам и Ева не умрели веднага, той не поискал да дочака срока, но употребил всички усилия по-скоро да внесе в живота смърт - напоил с отровата на завистта Каиновото сърце и въоръжил ръката му за убийство на брата си Авеля. Тъй от него време земята почнала да се осквернява от човешка кръв.

Във втората книга "Премъдрост Соломонова" се казва: "Бог е създал човека за нетление и го е направил образ на Своето вечно битие; ала по завист от дявола влезе в тоя свят смъртта, и я изпитват ония, които са от неговия дял" (2:23-24). Светият Златоуст пояснява това така: когато чул, че човекът ще се върне в земята, дяволът зажадувал да види това решение изпълнено, поискал даже повече - да види края на сина преди тоя на бащата, убийството на брат от брата, смърт безвременна и насилствена. Дяволът чул, че човекът е осъден на смърт и на завръщане пак в земята, и не могъл да дочака времето за изпълнение на тая присъда. Нещо повече. Поне да беше дочакал отначало да умре бащата Адам, а сетне и синът. Не, на него му се приискало да види края на сина преди тоя на бащата. Поне да беше умрял от естествена смърт. Не - от насилствена. Добре, нека тъй да е, но поне нека го убие друг някой, а не собственият му брат. Не - тъкмо той, родният му брат. Убийство на брат от брата! Виждаш ли колко зло дошло само от едно зло? Виждаш ли какво е способна да стори завистта! Виждаш ли как дяволът задоволил ненаситното си желание? Виждаш ли как много му помогнала завистта? Как тя задоволила неутолимата дяволова жажда? От завист в небесата пламнали война и отстъпничество; смутен бил блаженият мир и покой на Ангелите; Денница се сринал в бездната и - като дракон, - с опашката си завлякъл заедно със себе си една трета част от духовните звезди; от завист в недрата на земята запламтял неугасимият огън на вечна мъка. От завист прародителите нарушили заповедта и били изгонени от рая на сладостта посред тръните и бодлите, Адам - да се поминува с пот на чело, а Ева - да ражда в мъки рожбите си; от безсмъртни те станали смъртни; а с тях и ние, техните нещастни потомци, сме наследили от своите прародители греха заедно с Божието осъждане и проклятие. От завист братът неправедно намразил брата си и нечовешки го убил; от невинна кръв се осквернила чистата земя и се отворила страшната врата на проклятието, през която в света влязла смъртта. Всичко това станало от завист - тя била начало на богоборството, учителка на непослушанието, майка на братоубийството, причина за смъртта, в нея се корени всяко зло. Завистта е душевна печал, произлизаща от благополучието на ближния. В съгласие с мнението на всички древни философи-моралисти, св. Василий Велики я определя тъй: "Завистта е печал поради благополучието на ближния".

Отровната хидра, според описанието на поетите-митолози, имала седем глави: от всички тях тя изпущала смъртоносна отрова. Грехът също има седем глави: първата му глава е гордостта; втората - сребролюбието; третата - лакомията, четвъртата - унинието, преяждането, безгрижието; петата - блудодеянието; шестата - гневът; седмата - завистта. И макар от всичките седем да се изхвърля смъртоносна отрова, умъртвяваща душата, все пак отровата на завистта е най-пагубна. Всички останали смъртни грехове има за цел някаква лична изгода; горделивецът, например, иска да се прослави; сребролюбецът дири богатства; лакомникът иска да се насити; безгрижният - да се успокои; блудникът се стреми към сладострастие; яростният - към отмъщение. Само завистта дири не добро за себе си, а зло за ближния. Завистникът би искал да види славния в позор, богатия - беден, щастливия - нещастен. Ето целта на завистта - да види как онзи, комуто завижда, изпада в беда. От друга страна, всички други смъртни грехове доставят някаква наслада, някаква радост на тоя, който ги върши; гордият, например, се радва на славата си, сребролюбецът - на богатството си; лакомникът се радва от вида на вкусните ястия; на ленивеца му се нрави празноделието; блудникът се увлича от похотливост; злобният се удовлетворява при отмъщаване на врага си. А завистта не само не доставя на тоя, когото е обзела, никаква наслада, никаква радост, напротив, тя го изпълня с непреодолима печал. Така "завистта е печал поради благополучието на ближния". Затуй, че Иаков получава благословията на своя баща Исаака и правото на старшинство - Исав изпада в печал и дири сгода да умъртви Иакова. Затуй, че Лия, Иакововата жена, е многоплодна, се опечалява другата, бездетната Рахил, скарва се с мъжа си и от печал желае да умре. "дай ми деца, ако ли не, умирам" (Бит. 30:1). Затуй, че Иосиф, предузнавайки своята слава, предопределена му от Бога в Египет, тълкува пред братята си тайнствените сънища - братята му се опечаляват. Отначало искат да го убият, после отменят това си решение и го захвърлят в яма; а после, като го измъкват оттам, продават го, за да го прокудят от очите си. Затуй, че Давид е убил Голиата, победил е чуждородците и е въздигнал Израилевата слава, - неблагодарният и завистлив цар Саул започва да тъжи и всячески се опитва да го лиши от живот, ту неведнъж мята по него копие, ту го гони и преследва. И навярно щеше да го убие и да угаси беснуването на своята завист, ако Давид не бе чудесно запазен от Божия покров.

Затуй, че Богочовекът Иисус проповядва истината, изцелява болните, прощава на грешниците, - огорчават се христомразците, книжниците иудейски, и Го корят като богохулник: "какво тъй богохулствува Тоя?"

Един съботен ден Иисус видял, че насрещу Му иде жена, която особено жестоко мъчел дух на недъг осемнайсет години, тъй че, привита òдве от тежката си болест, тя вече не можела да вдигне глава и с труд удържала диханието си в уста. Като я видял, Иисус се смилил над нея и я изцелил: "жено, освобождаваш се от недъга си" (Лука 13:12). И понеже целият народ се възрадвал с чувство на благодарност за чудесата Христови - "а целият народ се радваше за всички славни дела, вършени от Него" (Лука 13:17), то началникът на синагогата взел да негодува, да се гневи, да забранява, почнал да сее плевели сред народа, за да унищожи благоговението и вярата му в Спасителя: "шест дена има, през които трябва да се работи; в тях дохождайте и се лекувайте, а не в съботен ден" (ст. 14). Та нима за съботния ден е имало някаква заповед, щото в него да не стават чудеса? Нима законът забранявал в тоя ден на болните да се лекуват? Не. Началникът на синагогата говори не от ревност към закона, а от завист към Христа. Той кори силата, действието на чудото, тъй като завижда на славата на Чудотвореца. Сатаната преминал от жената в душата на началника на синагогата. Блажени Теофилакт казва: "сатаната, който отначало бил свързал жената, после свързва началника на синагогата чрез завистта и с неговите уста кори Божието чудо".

Нима щастието на Иосифа не беше общо благополучие и за неговите братя, както и времето по-късно доказа? Славата, достигната от Давид, не беше ли и слава на Саула, чието царуване той утвърждаваше, побеждавайки враговете му? Чудесата Иисус Христови не бяха ли благодеяние към всички иудеи? То се знае. Но завистливият не обръща внимание на своето благо, защото "завистта не умее да предпочита полезното", а вижда доброто на ближния и завистливо се опечалява; "завистта е печал заради благополучието на ближния", тя се старае да преобърне това благополучие в злополучие и в това намира утеха за своята печал. Цел на омразата е да види как онзи, комуто завижда, изпада от щастие в беда.

В пламъка на неугасимия огън горял немилосърдният и безчовечен богаташ, за когото повествува Евангелист Лука (16:23-24). И когато той вдигнал очи към небето и видял бедния Лазар на лоното Авраамово, викнал с жалък глас: "отче Аврааме, смили се над мене, и прати Лазаря да намокри края на пръста си във вода и да ми разхлади езика, защото се мъча в тоя пламък". Братя, тая молба на богаташа ми се вижда странна. Този горял в такава разпалена пещ, бил отвън обгърнат от пламъци и дишал пламъци, той цял и с тяло и с душа бил пламък - нима на такъв човек като него не му е било ясно, че намокреният във вода пръст на Лазаря не може да му принесе никаква полза? Всички води на изворите, реките и моретата не биха стигнали, за да го разхладят поне малко. В такъв силен пламък е той, а моли за толкоз малко вода! Явно е, че той желае нещо друго и това обяснява светият Златоуст. "Вижда богаташът бедния някога Лазар в състояние на велико блаженство и слава; преди той го е виждал гол и покрит от рани, сега пък го вижда облечен в боготкана украса от божествена светлина, в наслада от вечния живот. Тогова, който някога гладуваше и искаше да се насити от трохите, падащи от масата на богаташа, сега го вижда наситен от божествена слава, всичко туй богаташът вижда и гори от завистта повече, нежели от всичкия геенски пламък. Ето защо той иска Лазар да дойде при него, макар и за малко, - да раздели с него мъките и Лазар, и той да се отдалечи от лоното Авраамово. И ако това му се бе удало, навярно богаташът щеше да почувствува някаква отрада. За да се уверите в това, обърнете внимание на следното: когато богаташът чул от Авраама, че не може Лазар да иде в ада, понеже помежду им лежи велика пропаст, тогава той казва: "моля ти се тогава, отче, прати го в бащината ми къща". С тия думи той сякаш говори тъй: ако не може да го пратиш тук, за да стане участник в моите мъки, то прати го поне в моя дом, т. е. в света, в предишния живот, в предишното нещастие, само го отпрати от блаженството на твоето лоно. Да, повтарям ви, той горял повече от завист, нежели от огън геенски. Струва ми се, че богатият трябвало да моли по-скоро да бъде сам приет на лоното Авраамово, а не Лазаря да иска да дойде в мъката. Но завистникът не дири своето благо, не се стреми от мъка към блаженство. "Завистта не умее да предпочита полезното". Тя дири злото другиму, иска блажения да види в мъки. "Цел на завистта е да види как онзи, комуто завижда, изпада от щастие в нещастие". Богаташът иска да види Лазаря в ада повече, отколкото себе си - в рая. Защо? Защото "завистта е печал заради благополучието на ближния". Богословите доказват, че най-голямата мъка на държаните в ада ще е завистта - те ще виждат блаженството и славата Божия, ще съзнават, че навеки са загубили това по своя вина, а пък светците вечно ще им се наслаждават; оттук именно ще се родят плачът и скърцането със зъби, тъкмо в това ще намерят те своята най-голяма мъка, мъката на всички мъки.

Ето такава е страстта на завистника, страст, която от всички останали грехове е най-печална и безотрадна, тъй като тя е едновременно и вина, и наказание за оня, който я притежава. Затова справедливо казва Богословът: "завистта е от всички страсти най-несправедлива и едновременно справедлива. Несправедлива е, защото преследва всички добри неща, справедлива е, защото гори притежаващите я. Нито ръждата не яде желязото, на което се намира, тъй силно, нито ехидната, кога се ражда, не къса тъй силно с нокти майчината си утроба, както сърцето на завистливия се яде от завистта, както душата му се мъчи и терзае и в тоя, и в бъдещия живот". Затова твърдя, че не е нужно да се желае на завистника нито изправление в тоя живот, нито наказание в бъдещия. Сама завистта му е за него достатъчно наказание - тук той се мъчи, виждайки достойнството и щастието на ближния; там пък страда, гледайки блаженството на праведните, както богатият - славата на Лазаря на лоното Авраамово. Дотук тази страст е справедлива, понеже мъчи обладателите си. Но когато завистта започне да вреди на ближния, тогава тя причинява на хората велики беди. Примери за това има много. Ще привлека вниманието ви, слушатели, към един от тях. В славния град Атина живеел философ на име Леонтий. Той бил от знатен род, езичник по вяра, занимавал се с астрология и живеел напълно добропорядъчен живот. Преди смъртта си той завещал на сина си всичките си имоти, а на дъщеря си - нищо. И когато го запитали защо се отнесъл по такъв презрителен сякаш начин към слабото същество и не ù оставил нищо за зестра, Леонтий отвърнал: "стига ù нейното щастие". Може би той дал такъв отговор като езичник и астролог, основавайки се странните и характерни за неговото време разбирания за звездата, под която се родила дъщеря му. Но, както ще видите, нейното бъдещо щастие било плод на старателното ù възпитание, на добродетелите ù, на необикновените ù дарования - тя наистина достигнала блестящо положение, когато за това се явили благоприятни обстоятелства. Но все пак Атинаида - тъй се зовяла тая дъщеря на философа, - не се удовлетворила от бащиното завещание, но след смъртта на баща си почнала да се съди с брат си, желаейки да обезсили завещанието и да прибере полагащата ù се част от родителското имане. Тя напуснала Атина и се упътила към Константинопол, за да подири там правосъдие от царя. Тогава царувал Теодосий Младши. Когато Атинаида била на прием у царя, видяла я царската сестра, славната Пулхерия. Тя забелязала нейното прекрасно лице, честният ù поглед, разумността на словата ù; от всичко личало, че е дъщеря на философ и при това сама е философ. Пулхерия я възлюбила, милостиво я приела и я обърнала в християнство, като вместо езическото ù име Атинаида ù дала християнското Евдокия. След като я направила християнка, тя я омъжила за своя брат, Теодосий Младши. И тъй се изпълнили пред всички неоснователните думи на баща ù: "Стига ù собственото ù щастие". От проста атинска езичница тя станала християнка и царица на Константинопол. Лишила се от родителското наследство, а Бог ù дал скиптър и корона.

Не трепка ли сърцето ви, братя, като слушате за неизразимото щастие на тая девойка? Но пригответе се за сълзи, за да оплачете нейното велико нещастие. О, завист, завист, как горчива си ти и колко много нещастия носиш на людете!

Завидели на Евдокия, наклеветили я несправедливо пред царя и нейния мъж, че не ù достига вярност и почит към него, и че уж лелее тайна любов към Павлиниан - човек твърде учен и честен, с когото тя действително често беседвала, тъй като сама обичала науката. Макар и да не повярвал на това царят, но у него се зародило съмнение, и, без да казва нито дума на Евдокия, той търсел сгода сам да се увери. Но чуйте каква случайност станала - случайност печална. Веднъж донесли на царя ябълка с необикновена големина. Царят я изпратил на Евдокия. А тя, без да подозира за каквато и да било клевета срещу себе си, пратила ябълката на Павлиниан, който по това време лежал болен. И когато царят навестил болния Павлиниан и видял там своята ябълка, лицето му се изменило и си излязал оттам гневен и опечален; когато отишъл при царицата, най-напред я попитал къде е ябълката, която ù е изпратил. А тя, дали под дяволско въздействие или по Божие допущение, не му явила истината, но му казала, че сама изяла тая ябълка и потвърдила думите си с клетва, като се заклела дори в царското здраве.

Това било достатъчно; царят повярвал на клеветата и тозчас пратил да отсекат главата на лежащия в постелята Павлиниан, който не само бил напълно невинен, но даже нищо не подозирал. С Евдокия царят се развел и я пратил на заточение в Иерусалим. И ето тъй дворецът, гдето по-преди царували мир и радост, бил смутен от печал и тревога. Виждате сами от този пример колко зло може да стори завистта, примесена с клевета. Поради завист бил убит невинният Павлиниан, а царицата била разделена от мъжа си, поради завист била поругана добродетелността на вярната жена - разрушена била радостта на мнозина и никой не получил от това и трошица удоволствие. Може ли след такова нещо завистникът и доставящият на бесовете само зла радост да се нарича и да има право да се нарича християнин?
 

II.

Веднъж попитали един мъдрец кои очи виждат най-добре: черните или сивите, мъжките или женските, човешките или животинските? И той отговорил: най-добре виждат очите на завистливите хора. Те виждат всичко - наблизо, и най-малкото; и онова, що е надалеч; едно само не виждат - доброто, а пък ако го видят, наливат се със сълзи и се стараят да не го виждат, сякаш сами се затварят неволно. Колкото и да се криеш: затваряй се, ако щеш, крий се, безмълвствувай в дома си, бягай в уединено място, в пустинята - и там ще те стигнат очите на завистливия и ще съзрат какво вършиш. Завистливецът има сякаш някакви увеличителни прибори [бинокли], с които вижда много надалече. Къде може да се намери такъв човек, бил той и най-добродетелен и свят, който да няма у себе си макар и нищожен порок? Един само Бог е без грях и чист от сквернота. "Укорителят досяга не само мнозина, но и най-добрите, тъй като единствено Бог е съвършено невинен и недостъпен за страстите", казва Богословът [Григорий]. Но очите на завистливия виждат у човеците и най-нищожните пороци, дори такива, каквито те никога не са имали у себе си.

В заключение ще си припомним поучението на св. апостол Павел: "Да не бъдем пустославни, един други да се не дразним, един другиму да си не завиждаме" (Гал. 5:26). Да не бъдем тщеславни; всеки да знае само своето си; да не се осъждаме един другиго, да не ревнуваме един другиго. Ако един други се ядете, пазете се да не би някак всички да погинете. "Ако пък един други се гризете и се ядете, пазете се да се не изтребите един други" (Гал. 5:15). Това пророчество се е изпълнило над нас [проповедникът говори за своето отечество - Гърция, но следващите му думи можем основателно да отнесем и към Второто Българско царство, бел. прев.]. Вие знаете, как е погинало величието на нашия народ и славата на царството, обърнете се към неговата история. Нито силите на персийците, нито агарянският меч не щяха да навредят на това царство, ако не бе взаимната завист у гражданите. Когато в семейството, в обществото, в града или в държавата се вмъкне завистта и людете почнат едни на други злобно да си пречат, тогава не са нужни никакви външни врагове, за да им нанесат поражение. "Когато почнем да си завиждаме и да се въоръжаваме едни срещу други, тогава и дяволът не е нужен за нашата погибел", казва Златоуст.

Заради Бога, в Когото вярваме и Който е Бог на мира и Отец на щедростите, заради Евангелието, което е завет на любовта, заради Църквата, която трябва да бъде място на съгласие и единение, ние трябва да не допускаме в себе си и най-нищожната проява на завист! Да не даваме на враговете повод за злорадство. Филистимците победиха Израилтяните, но в същия ден умря и Саул с челядта си. Израилтяните никога не бяха претърпявали по-страшен крах. Като чу за това нещастие на своя народ, Давид се обърна към свитата си и рече: "Не разказвайте в Гет, не разгласяйте по улиците на Аскалон" (II Царств. 1:20), да не чуят враговете ни за злата ни беда и да се не възрадват. "Да не тържествуват дъщерите на необрязаните!" Братя и събратя християни! Да не оголваме нещастията, страданията, виновността и греховете на другите за свое осъждане, "един други да се не дразним, един другиму да си не завиждаме", да се не радват чуждородците, нашите видими и невидими врагове. Мълчание, състрадание, чувство на дружелюбие!

Но завистта, що порицава, завистта, що раздразня, завистта, що осъжда ближния - тя трябва да бъде прогонена отсред християните! Който има такава страст, той не е достоен дори човек да се именува: колко повече такъв няма право да се зове християнин.

Препечатано от © "Православна беседа"

 

 

Из проповед в Неделя на св. Григорий Палама

Митрополит Антоний Сурожки

Св. Григорий Палама

Св.Григорий Палама

Втората неделя на Великия пост празнуваме деня на св. Григорий Палама. Той завършил своя живот като Тесалоникийски архиепископ, но преди това бил ученик на монашеската традиция на Атон. Неговото богословие е дълбоко вкоренено и черпи своето основание в опита на подвижниците и светиите.

В сърцевината си учението на св. Григорий Палама е събрало опита на цялата Православна църква, който свидетелства, че Бог не е затворен в Самия Себе Си, не е пленник на Своята Божествена природа, че бидейки любов, т.е. тържество и пълнота на живота, Той и в Себе Си живее и сякаш преливайки извън собственото Си битие, достига и до нас, приобщавайки ни и в тайнствата, и чрез молитвата, и чрез непосредственото, непостижимо Свое действие към Самия Себе Си, към това, което наричаме животворяща благодат. Ние сме живи чрез тази благодат, но този живот не се заключава в земното ни съществуване, а ни прави съпричастни на бъдещия век. Св. Григорий ни учи, че благодатта се дава не заради подвига ни, а в отговор на човешкия вик, на човешката молба, на човешката тъга по Бога. Божията благодат прониква в дълбините на нашите души и ги прави богоприемни, способни да приемат Бога като желан гост, като цар, като живот.

Не е достатъчна тъгата по Бога, за да се открие душата ни за Него. Христос казва: "Блажени чистите по сърце, защото те ще видят Бога..." Сърдечната чистота се постига чрез подвиг. И макар че не заради подвига ни се дава благодатта, без труд и подвиг сме неспособни да я приемем. Бог дава без мяра Своя Дух; но ние Го приемаме според мярата на нашата откритост към Него. Ние трябва да се борим строго, трезво, без пощада към себе си с всичко, което ни държи в своя плен и ни отдалечава от Самия Бог. И това изисква най-напред решимост да вместим в своя живот отначало послушание към Бога, после да се приобщим към Него в мисълта, в сърцето си, и след това - чудото на Боговселението, когато Бог се съединява с нас така, както огънят пронизва желязото. Но огънят не обхваща дървото изведнъж и не стига до сърцевината на желязото изведнъж; това става постепенно. И ние трябва да съдействаме - чрез все по-пълно и цялостно себеотдаване на Бога, като покоряваме самите себе си на Божествената благодат и Божественото присъствие.

В едно от своите съчинения св. Григорий говори за това, че сме призвани да станем съвършено прозрачни - като кристал, през който да се лее свободно Божествената нетварна светлина. И, уви - казва той, - ние сме непрозрачни, ние сме затъмнени, има в нас плътност, непроницаемост. И затова благодатната светлина, Божественият огън се докосва до повърхността ни; понякога ни обгаря, понякога ни сгрява; със Своята светлина прави очевидни дефектите, недостатъците, повредата; но същата тази светлина явява и късчетата злато, сребро и скъпоценни камъни, които почвата на нашата личност, душа и тяло, съдържа в себе си.

Затова подвигът на целия живот се състои в това, да станем прозрачни, та светлината Божия да се лее през нас, да ни пронизва до самата сърцевина, от край до край, и да се излива върху всички твари Божии. Да отговорим на Неговия призив към подвиг, да разберем в какво се заключава задачата на нашата жизнена борба: да станем чисти по сърце и ум, та като през кристал да се лее светлината, да ни пронизва топлината. Да се вдъхновим и от това, че Бог ни зове към такова дълбоко общение със Самия Себе Си, че сме призвани, чрез приобщеността към благодатта, да станем участници на самата Божествена природа (2 Петр. 1:4). Нима не си струва да се живее заради това? Нима това не е призвание, заради което си струва да отложим всяка земна грижа, за да стане земята небе, а ние да станем граждани на вечното Царство? Но не роби, не слуги, а деца на живия Бог, братя Христови, деца на Отца. Амин.

Митрополит Антоний Сурожки

 

Виж също:

 

Към съдържанието на Православната Читалня


Pravoslavieto.com - Българският Православен портал в Интернет
    www.Pravoslavieto.com

      Обадете ни се  Заглавна страница - Pravoslavieto.com  Пишете