Борбата в
Христа в днешното време на отстъпление
Борбата в
Христа в днешното време на отстъпление
 |
Йеромонах Филотей Григориатис Преводът се издава с благословението на архимандрит Георги, |
Съдържанието на този документ се генерира с безвреден за Вашия компютър active content (javascript).
Като отдаваме благодарност на нашия Бог, на Пресветата Троица, ние отпечатваме настоящата работа на брата от нашия св. манастир "Григориу", йеромонах Филотей, с надеждата, че тя ще даде духовна утеха на благословените души на читателите.
Според него, един скромен светогорски монах трябва да изложи своите съкровени мисли смирено, просто, с чисто сърце.
Монахът, който в послушание рисува икона, подписва своята работа с думите: "от недостойната ръка", защото чувства, че действа не той като отделна личност, а неговото братство в Христа и Светата Църква.
Същото чувства и монахът, който в послушание пише текст или песнопение, или върши своята всекидневна работа.
Работата на монаха не е да поучава, а да бъде поучаван. Поучаването на другите принадлежи на епископите и свещениците.
Така монахът, когато бива запитан, дава своя съвет, но не като учител, а като брат в Христа.
Неговото слово, устно или писмено, има стойност само когато свидетелства за истинния живот, за живота на светиите.
В този смисъл смиреният монах е винаги художник, "zographos", което означава "човек, който описва живота". Той описва живота на Христа и на Неговите светии.
Онези, които са били на Света Гора, са имали възможност да слушат простите думи на монасите, които са вкусили живота в Бога и са придобили истинно знание за Него, и това е изпълнило душите им с мир.
Ние не мислим, че сме достойни да свидетелстваме за Светите наши отци.
Ние говорим не като такива, които "мислят за себе си по-високо, отколкото трябва да мислят" (Рим. 12:3), но може би "като безумни" (2 Кор. 11:23).
Говорим, подтикнати от любов и болка за страдащите братя в света, и преди всичко за младите.
Ето защо нека ни бъде простено.
Манастир "Григориу", Света Гора, 15 юли 1995
Игумен на манастира "Григориу", Света Гора
† Архимандрит Георги
Монахът, който се бори да угоди на Христа, отбягва да говори за това. Безмълвието и желанието да скрие своите преживявания от света го укрепяват в тази борба. Той се стреми към скрития, мистичен живот в Христа, и така успява да се наслади на общението с Бога.
Той се наслаждава на небесните дарове, които получава още тук, на земята, и чувства, че с него се случва нещо твърде необикновено, нещо толкова удивително, че ако поиска да го изрази с думи, едва ли би му се удало, защото и най-доброто описание не би могло да се сравни с истинското преживяване. Ето защо монахът се стреми да го скрие.
Но това преживяване е толкова силно, че често той не е в състояние да го изрази. То се поражда от само себе си и монахът, без самият той да иска, го разкрива пред другите - непреднамерено и просто, без съзнателно да дава външен израз на ставащото в душата му.
Смисълът на казаното е приблизително следният:
"Какво е това, което се случва с мен! Аз се молех единствено да получа опрощение, а това, което ми се дава, надхвърля всичките ми представи и очаквания. Търсех някакво спокойствие, а този мир и блаженство, които ме изпълват, не могат да бъдат изразени с думи. Зная, че съм бил създаден да получавам и да давам любов, но тази любов, която изобилно се излива върху мен, е отвъд всичките ми очаквания. Аз се борех да придобия някаква надежда, но това, което открих, бе един мир, едно истинско щастие. Какво повече бих могъл да желая! Чувствам се объркан и си мисля: "Всичко това за мен ли е? Защо? Какво съм направил, за да ми се случи? Заслужавам ли го, или е станала някаква грешка?"
Веднъж дяволът, приел вид на ангел Божий, се явил на един подвижник, който водел свят живот, с намерението да го изкуши и измами. За да го накара да се възгордее, дяволът казал: "Аз съм Ангел Божий и съм пратен, за да ти помогна в твоята духовна борба и да ти кажа, че Бог е много доволен от твоите подвизи." Но смиреният монах, който добре съзнавал човешката немощ, отговорил просто и спокойно, с непоколебима вяра в думите си: "Трябва да има някаква грешка - аз не съм достоен да бъда посещаван от Божии ангели. Виж дали не трябва да отидеш при някой друг, а вместо това си дошъл при мене!" Като чул това, дяволът си тръгнал смутен и посрамен.
Душата ни се удивлява - как така за нея е направено толкова много! Не е ли това някаква грешка?
Но това не е измама, слава на Бога. Това не е грешка. Ние, православните християни, се докосваме до тайнството на Божията любов в своя окаян живот, "в своето смъртно тяло". Любовта на нашия Бог, на Светата Троица ни прави достойни да влезем в божествено общение с Него като членове на Неговата света Православна църква.
Знаем, че с нищо не сме достойни за такава чест. Всички ние сме грешни и за осъждане. И въпреки това, ние сме благословени "по голямата Му милост".
Ето в какво е нашата радост, нашето щастие. Господ Иисус Христос е Този, Който ни очаква в Своята Църква, приема ни с радост и ни обгръща, умива ни и ни облича. Той ни помазва, отваря за нас вратите на Своя свят дом и ни прави участници в блаженството на вечния живот.
Той прави всичко. Ние само шепнем тихо: "Амин, да, дойди, Господи Иисусе!" (Откр. 22:20)
"Бог е любов", ни казва св.евангелист Йоан (1 Йоан: 4:8). И наистина, това е Неговата най-вярна характеристика, чрез която ние, хората, разбираме какво е Бог.
Разбира се, по думите на св. Дионисий Ареопагит, както и според апофатическата теология на Църквата, Бог не е нито дух, нито слово, нито сила, нито светлина, нито живот, нито субстанция, нито време, нито наука, нито истина, нито Царство, нито мъдрост, нито милосърдие... (вж. "За мистичната теология", гл. 5).
Всичко това показва, че Бог е отвъд всяко човешко знание.
Но нека ми бъде позволено да кажа, че трябва да се посочат някои изключения, свързани със самото име "любов": Бог не е нищо друго, освен Любов.
И наистина Бог, Който е Бог на нашите отци, единственият истинен Бог, не е нито отмъстителен, нито дори "справедлив", според нашите човешки представи и очаквания. Той не прилича на полицай, който налага ред, като отбелязва и най-малките ни провинения, нито на съдия, чийто дълг е да съди безпристрастно, с цел да накаже виновния за назидание на останалите.
Не, нашият Бог не е "справедлив" в този смисъл. Горко ни, ако беше! Нашият Бог е наш Отец. Нашият Бог "е любов".
Но много от нас поставят въпроси и изразяват съмнения, които са следствие от нашата немощ:
"След като Бог е любов, защо тогава има толкова скърби и страдания, толкова несправедливости и нещастия по света?"
В отговор бихме могли да посочим думите на покойния о. Епифаний Теодоропулос:
"...Без Христа светът няма смисъл. Без Христа не бихте могли да обясните нищо. Защо са скърбите, защо са несправедливостите, защо са болестите? Защо? Защо? Защо? Хиляди "защо". Разберете това. Със своята ограничена, земна логика човек не би могъл да даде отговор. Всичко това може да бъде обяснено единствено чрез Христа. Тук, на земята, ние се подготвяме за вечния живот. Може би там ще бъдем удостоени да получим отговор на някои от тези въпроси..." (О.Епифаний Теодоропулос, "Диалог с един марксист", Каламата, 1989, стр.20)
Бог е любов и Той обича човека, Своето творение. Ето защо Бог желае да бъде в общение с него, в общение с любещи хора. Човекът като личност може да обича Личностния Бог, тъй като истинската любов може да бъде носочена единствено към личност. Животните, вещите, идеите или философските учения могат - и трябва - да привличат вниманието ни, но само отчасти, не напълно. По тази причина всяко чувство, което надхвърля естествения интерес към животните, вещите и т.н., винаги е следствие от някаква страст или духовна немощ. То никога не е - и не може да бъде - истинска любов. Истинската, личностна любов трепти в дълбините на цялото ни същество и привлича към нас обичания човек.
Нашият Бог Личност не е богът на философите, нито на скептиците. Той е Бог на нашите отци, Личност, а не идея.
Този Бог, поради безграничната Си любов към Своето творение (човека) се явява в Своята несътворена мощ и се свързва с човека в изпълнено с любов единство, в Своята Църква, в Христа.
В основата на тази дълбока, истинска любов е свободната воля. Невъзможно е да обичаме някого по силата на някаква необходимост или принуда.
Светият Бог от бащинската Си любов и почит към човека иска той да бъде свободен. Той никога не ни натрапва Себе Си, но търпеливо чака времето на нашия свободен избор. Иначе казано, Бог очаква човек да Го приеме в своя живот, но винаги му дава свободата дори да Го отхвърли.
Бог идва при нас и ни Се открива, но само след като със свободата на любовта сме Го приели в своя живот. Неговата слава и неизказаната Му милост ни се разкриват и ние се наслаждаваме на Неговото благословено присъствие. Чрез този опит ние научаваме какво е да живееш с Бога, научаваме също, че ако Той не ни се открие, ние сами по себе си не бихме могли да влезем в общение с Него, да Го открием и да Го срещнем, нашия Творец и Създател.
И обратното: когато не изпълняваме заповедите Му, ние Го отхвърляме, не Го обичаме и страним от Него, защото е казано: "Който има заповедите Ми и ги пази, той е, който ме люби." (Йоан. 14:21) Така ние отказваме да се вслушаме в думите Му и оставаме сами, без Бога, неспособни да обичаме, потопени в горчивата агония на собствената си себичност.
Бог ни дава възможност да изберем сами, без да ни натрапва присъствието Си, и въпреки това внимателно ни помага да превъзмогнем своята немощ и да изберем това, което е за наше добро. За наше добро е, независимо дали го съзнаваме или не, да Го открием, да Го срещнем, да се съединим с Него и да останем с Него. Това е целта на нашия живот, целта, с която сме били създадени от Него.
"А вечен живот е да познават Тебе, Единия Истинен Бог, и пратения от Тебе Иисуса Христа." (Йоан. 17:3)
Бог има Свои Собствени пътища, по които да достигне до всяка душа и да я привлече към Себе Си, различни начини, по които да й даде знак за присъствието Си, да й говори, да й даде възможност да се приближи до Него и да Го познае - и тогава човек е щастлив и моли Бога да влезе в живота му и да пребъдва в него.
Ако душата се окаже отворена към Божията благодат и се стреми към общение с Него, тогава Бог започва една чудна, свещена "игра" с нея.
Понякога Той й говори с една особена мекота и благост - и душата, изпълнена с божествена любов, се издига към небето, забравяйки всичко земно.
Друг път Бог се скрива от нея, и душата, смутена от усещането за самотата, в която я е оставил, започва със сълзи да вика към Него, да Го търси, преминавайки през свято мъченичество - до момента, в който Той й се явява отново. И това повторно явяване събужда в душата по-силен копнеж по Него, още повече я очиства и я доближава до Него. Ето как Бог още по-тясно се свързва с тази душа и я води към по-големи радости и блаженства - от слава към слава.
Това продължава до самия край на човешкия живот, и в зависимост от своята възприемчивост, всяка душа става част от радостното, изпълнено с любов общение с Бога.
Но все пак има души - и за съжаление немалко - които поради егоизъм, себичност и леност отхвърлят своя Бог и Господ (Горко им!) и биват прелъстени от дявола. Техният живот е обладан от чувство за безнадеждност и липса на смисъл, безплодни търсения и празни занимания, или суетни, кратковременни удоволствия, които скоро се превръщат в непоносими страдания. Всички тези неща неусетно ги поробват и ги водят към вечна гибел.
Като следствие от това в тези души се разгаря бурна, ожесточена борба - те се сблъскват с дилемата на живота и смъртта всеки ден, всеки час, а може би и всеки миг:
Да отхвърлят ли веригите на своето робство и да поставят ново начало?
Да се отрекат ли от своята собствена, разрушителна воля?
Да започнат ли борба за освобождаване от примките на своя кръвожаден враг, дявола?
Да се върнат ли към изгубената свята връзка с Бога, чрез размисъл за духовните неща, въздържание и молитва?
Или да се оставят да бъдат завладени от отчаяние и да се предадат изцяло - без каквато и да било съпротива срещу светската суета и земното, срещу убийствените плътски удоволствия, срещу собственото си бездействие и безсилие, и така напълно да загубят стремеж към общение с Бога?
Ако, по Божията милост, надделеят първите мисли, решението бъде взето и последвано от действие, блудната душа, в покаяние и сърдечно съкрушение, се връща в Дома на своя Господ с думите:
"Татко, съгреших против небето и пред тебе, и не съм вече достоен да се нарека твой син." (Лука. 15:21)
И всеблагият Отец се втурва да посрещне душата, прегръща я и я отвежда в Своя Дом, в Своето Царство. Тогава тази душа се изпълва с радост и с неизказана благодарност към Бога заради Неговата безгранична любов и милост.
Но ако душата, обладана от себичност, се противи и не иска да се обърне към Отца, страданията й продължават и стават още по-тежки. Трудно е да си представим тези страдания - те съществуват дори когато човек не говори за тях и външно изглежда щастлив, радостен и доволен, дори когато самият той не осъзнава, че страда.
Така душите, които някога са били чисти и благословени, стават жертва на дявола.
Те тънат в калта на зли страсти и пороци, съвестта им е омърсена от безсрамни дела, Божият образ е помрачен и потъпкан.
Хората и от двата пола, от всички възрасти и националности са духовно парализирани и осакатени, те страдат.
Душевната им красота е погубена, божествено изтъканата дреха на Светото Кръщение е разкъсана. Величественият дух е унизен и посрамен и хората, които са били създадени за небесната слава и блаженство, сега представляват печална гледка пред очите на злия враг на нашето спасение.
Дори чертите на лицето им и движенията им, които преди са свидетелствали за божественото начало в тях, са станали нечовешки и уродливи.
Тяхната "красота" е отблъскваща, противна.
Тяхното "благородство" и усмивката им - лицемерна и демонска.
Тяхното "приличие" и "добри маниери" - измамно прикритие на падението им.
Техните думи и дела, тяхната "цивилизация" са повърхностни и фалшиви, цялото им съществуване излъчва тежката воня на духовно разтление и смърт.
Техният живот във всяко едно отношение е белязан от отсъствието на Бога.
Каква скръб за нашия Бог, Който "иска всички да се спасят и да познаят истината"!
Каква скръб за Църквата!
Каква мъка за нас е да знаем всички тези неща, да ги виждаме в толкова много души, "за които Христос е бил разпънат"!
Борейки се в Христа, монахът страда за братята си в света. Той се оттегля от света не защото го отрича или защото не изпитва любов към него, а защото чувства, че именно така ще може да се отдаде по-пълно на своите братя в света. Монахът води своята борба така, както Бог иска от него: той е като една запалена свещ за света пред иконата на Господа, на Света Богородица и на светиите.
Той се моли за света, защото страда за него, и преди всичко за онези, които живеят далече от Бога и Неговите радости.
* Страда, защото знае, че нашето време - с помощта на дявола - е построило високи стени, които пречат на хората да се стремят към Божия град, към Църквата.
Дяволът е създал достатъчно примамливи изкушения (които не са нищо друго, освен печални заместители на Истината), за да привлича към себе си хората и те да бъдат изцяло обладани от духа на светската суета, направил е така, че хората да забравят за Бога, за душата и за вечния живот. Със своите изкусни лъжи врагът на нашето спасение е успял да отклони душите им от почитането на Единствения Истинен Бог и да ги накара да се покланят на съвременните идоли.
* Монахът страда за този измамен, фалшив свят, в който хората са обречени на духовна смърт.
Чувствените наслади замъгляват ума и пораждат съмнения във всичко истинно и свято в нашата вяра. Това лесно подтиква хората към неверие и безбожност, които на свой ред създават материалистична нагласа към живота, събужда желанието за удоволствия и низките страсти.
Във философски план се получава едно смесване на идеите с крайната цел, което служи като оправдание на относителността и субективността на всяко човешко твърдение, на всяка мисъл - след като човекът, а не Бог, е мярката на всички неща.
Така попадаме в царството на себелюбието и стремежа към власт, в което "Homo homini lupus" (Човек за човека е вълк).
Неограниченото, егоистично отдаване на всяко позволено и непозволено материално и чувствено удоволствие, без каквито и да било по-високи и благородни желания, при всички случаи служи на временни, ефимерни цели.
В този смисъл съществува една добре устроена "джунгла" от хора, които напълно са забравили за смъртта, за Страшния съд, както и за желания вечен Дом, за Рая.
* Монахът страда за греховете, за тежките, страшни грехове, за които Апостолът казва, че "дори е срамно да се говори". (Еф. 5:12). Греховете, които безчестят душата, които й отнемат високото място, дадено й от чистотата на общението й с Бога, и я хвърлят в бездната на ада, където обитават нечистите духове.
* Той страда заради безразличието на хората един към друг, заради липсата на общуване между душите и потъпкването на всичко свято в отношенията им, страда заради:
Пълната липса на доверие.
Комерсиализирането на приятелството.
Опорочаването на великото тайнство на брака.
Разпиляването на великите Божии дарове на майчинството и бащинството.
Разпадането на семейството.
* Страда заради духовното невежество на човека, следствие от отстъплението му във всякакъв план:
Невежество по отношение на себе си.
Невежество по отношение на тайната на живота и смисъла на творчеството.
Невежество по отношение на неговия Бог и Творец.
* Монахът страда и за безутешната скръб на хората в света, заради липсата на надежда и подкрепа в трудни моменти, защото Бог, Утешителят Светият Дух отсъства от живота им.
Нашият Бог Отец вижда всичко - ето защо Той използва болката като последна възможност за душите да се обърнат към Него. Това може би означава тези хора да бъдат принудени да вникнат в хаоса, който ги заплашва, когато са далече от Него. По този начин Неговата спасителна любов ги изцелява от духовната им парализа. Той допуска нещастия и скърби, катастрофи и бедствия и всякакви страдания и болки в живота им, "за да се напълни къщата Му" (Лука. 14:23), за да поискат да се обърнат към Него.
* Монахът страда и заради "радостите" на този свят, за "развлеченията" и "удоволствията", които внасят смут в съзнанието и погубват душата, вместо да я изпълват с духовен мир и радост.
Всичко това е тежко и мъчително, но ти страдаш и заради онези неща, за които обикновено се смята, че са добри и съзидателни:
* Страдаш заради работата на хората, или по-точно казано, заради това, което всъщност се нарича "работа".
Защото в действителност то не е нищо друго, освен робство, (дори когато в него на пръв поглед няма нищо незаконно и срамно), което отклонява вниманието на човека от неговата главна цел. Тя се затваря в себе си и се лишава от онова съдържание и смисъл, които би трябвало да има - служенето на любовта, което да ни съедини с Бога и с ближните.
* Страдаш заради празномислието на немалко интелектуалци, според които човек трябва преди всичко да стои твърдо на земята, които със своя глупав скептицизъм затварят за хората и последните прозорци към Небето.
* Страдаш заради политиката и нейните поддръжници, където лъжите и измамите са добре замаскирани и властват над измамници и измамени, където хора без всякакъв морал и духовност (с малки изключения, достойни за похвала!) са избрани да водят другите и да бъдат "спасители на човечеството".
Страдаш заради управниците, които не управляват според казаното в Свещ. Писание:
"И ще ви дам по сърце пастири" (Иерем. 3:15), което означава да бъдат водачи по Божия воля. Боли те, задето управляват, без да зачитат всемогъществото на Божията воля. Ето защо те не са избрани, не са помазани от Него. Те действат срещу Него, в съответствие с егоистичните, грешни желания на своите поданици. Те са като онези, за които най-точно подхождат думите на Пророка: "Моят народ е глупав, не Ме познава: те са неразумни деца и няма у тях разсъдък: те са умни за зло, ала не умеят да вършат добро." (Иерем. 4:22)
* Страдаш заради националната образователна система, която е изключила от себе си Бога, и така се е лишила от истински смисъл и бъдеще.
Не са малко училищата, от които излизат все повече и повече безполезни, атеистично настроени учители. Такива учители възпитават младите в дух на празност, леност, суетност и себелюбие, в дух на безразличие към обществените неща. Има достатъчно такива училища, които св. Козма Етолийски днес би затворил.
* Страдаш, задето информацията, достоверна или не, контролира всичко. Страдаш заради новините, рекламите и немалко други вредни програми, излъчвани от т.нар. "масмедии".
Всичко това създава усещането за един безсмислен, безинтересен живот на хората-маса, като събужда в тях низкото, порочно любопитство, жаждата за сензации и скандали, както и за всичко суетно, ексцентрично и чувствено.
Страдаш заради празните фрази и душегубните гледки, които въздействат преди всичко върху сетивата на хората и неусетно ги превръщат в пасивни консуматори.
Страдаш, задето земните управници използват тайни оръжия, за да могат, когато поискат, да осъществяват пъклените си планове. Тези хора на властта държат в ръцете си всичко и дърпат конците на своите нерешителни, без своя собствена воля поданици, а това погубва всичко ценно, което е останало в душите на хората и най-вече на младите, доколкото изобщо е останало.
Като резултат от натрупването на разрушителни страсти в душата, се сблъскваме с пасивност, с безразличие към страданието на ближния, отсъствие на всякакво желание за вътрешен мир, себеизследване и молитва.
* Монахът също така страда заради липсата на сериозни и просветени духовни водачи, които като пророци на своето поколение да виждат в бъдещето и които да бъдат в състояние да поемат верния път към Царството Божие и да водят и другите по него.
* Той страда заради нашите деца, които израстват в това фалшиво общество и биват възпитавани в лъжи, които всеки ден замърсяват все още чистите им души. Боли го, задето тези деца получават различни духовни отрови, към които твърде рано привикват и се научават да гледат на себе си като на "достойни" чеда на съвременната цивилизация.
* Страда заради тежкото състояние на страната ни, страната на нашите славни свети отци. Въпреки че тя е дала живот на една истинска православна култура за толкова много народи и ги е въздигнала, сега самата тя погубва своята православна култура. Днес тя е достигнала до състоянието да проси и от Изтока, и от Запада, жертвайки твърде много от себе си, и с ненаситна жажда поглъща духовната кал на западния начин на живот. С разлика единствено във времето, страната ни с гордост възприема всичко, което носи в себе си атеизма и материализма на Запада, всичко, което заличава всяка следа от чистота и човечност.
* Монахът не по-малко страда и заради тежките, нечовешки условия на живот, създадени от всички тези "постижения" на отстъплението ни от Бога на нашите отци:
Екологическият срив и тоталното замърсяване на околната среда.
Стресът и мъчителното напрежение, с които е изпълнен животът в големите градове.
Застрашителното нарастване на броя на незаконните действия от всякакъв характер, на престъпленията и самоубийствата.
Неконтролируемото, катастрофално разпространение на наркотиците.
Тероризмът и анархията.
Войните.
Потресаващата липса на разбиране, безредието от всякакъв характер, както и епидемичното разпространяване на толкова много неща - всичко това е сигурен знак за духовното разложение, което обхваща почти всичко.
Разбира се, трябва да признаем, че нашият свят би бил непоносим, безнадеждно изкривен, отблъскващ и безсмислен, ако не бяха истинските християни и светиите. Това са хора, в чиито благословени души обитава животворната благодат на Светия Дух, която вътрешно ги укрепява - тях и целия им живот - и така преобразява всичко наоколо: природата, градовете, отношенията и живота на другите.
* И след всичко това, монахът дълбоко страда заради узаконяването на всяка неправда, беззаконие и греховност. Най-същностната характеристика на съвременния свят е узаконяването на греха - и това всъщност е най-страшното, което се случва.
Монахът страда и заради онези закони и постановления, които влизат в противоречие с вечния, с божествения закон. Такива закони са създадени, за да "освобождават" бедния човек от всякакво чувство за вина и необходимост от покаяние за греховете му, както и от вярата в Божията любов и закрила, от Неговите свети заповеди и от страха Божи.
Тъй като в тях отсъства стремежът към Небето, тези хора създават една фалшива, изкуствено разкрасена картина на света. Те разкрасяват своя блуден живот, обличат го в дрипите на една празна, лишена от смисъл "култура" и дяволската нечистота, с която подхранват душите си, за да могат да скрият колко са гладни, голи и бездомни.
Те се осмеляват да организират всичко това в идеологии и системи, в дисертации, статии и "научни съчинения" - но всички тези човешки изобретения са безсмислени, глупави, душегубни и омразни на Бога!
"Горко на ония, които злото наричат добро, и доброто - зло, тъмнината считат за светлина и светлината - за тъмнина, горчивото считат за сладко и сладкото - за горчиво!" (Ис. 5:20)
При това изкривяване на божествения образ на човека и в трагичната му невъзможност да създаде едно свято общество, една свята цивилизация (това, за което е бил призован от своя свят Творец), малцина са онези, които ясно съзнават, макар и до известна степен всичко онова, за което стана дума дотук.
Но най-мъчителната, най-непоносимата болка е причинена от мисълта за множеството хора, които не знаят нищо за просветления свят на вярата.
Те не знаят от какво се лишават с това, че не са част от Христовата Църква и с това, че живеят далече от своя истински Дом.
Цялата тази болка кара смиреното монашеско сърце да извика:
Братя, нека очистим сърцата си!
Нека се върнем към Христа, нека се вдигнем от съня на този измамен живот, който живеем!
Братя, нека се покаем!
В нашето покаяние е скрит ключът към всички затворени врати, към всички пътища без изход в живота ни.
Нека се борим за Истината, за Христа, за Бога на нашите Отци. Нека се върнем към истинската радост, към истинския мир в Него.
"Светът и неговите похоти преминават." (1 Йоан. 2:17). Светът ще бъде унищожен, лъжата ще се появява и ще изчезва, и тогава какво ще правим?
Нека открием Христа. Нека Го приемем в своя живот.
Нека Го последваме!
С Божията благодат и по Неговата неизказана милост ние сме родени от вярващи родители и възпитани в християнски дух. На тях отдаваме благодарност, както и на своите благочестиви учители, които са се погрижили да ни научат на истините на вярата.
Те не са ни оставили да гладуваме духовно и да погинем без Бога, под предлог, че когато пораснем, ще можем сами да изберем своята вяра. Знаели са, че ако ни оставят да избираме сами, това вече означава да ни оставят да се лутаме по опасната пътека на съмненията, по дяволската пътека на неверието. Нашите родители са ни кръстили още като деца и от най-ранна възраст са ни водили към Църквата.
Благодарни сме им, задето не са постъпили като онези либерали, които, ако не поради ясно осъзнато неверие и атеизъм, то поради престъпно нехайство оставят Божиите деца некръстени. Наистина, много от тях казват, че трябва да уважаваме свободата на детето и да не му налагаме своето мнение. Но нали същите тези родители, без да питат децата си, ги водят на лекар, когато е необходимо?
Те с голямо внимание се грижат за телесното здраве на децата си, но проявяват учудващо нехайство към тяхното психическо и духовно здраве и развитие, което е невъзможно без присъединяването на детето към тайнството на живота на Богочовека Христа.
Така ние с цялото си сърце и душа благодарим на своите благочестиви родители и учители, и на всички, които са ни водили към Христа, и се молим Бог да ги удостои с духовна награда тук, на земята, и със спасение в Неговото Царство.
Но ние сме християни не само защото сме израснали в християнско обкръжение и от ранна възраст са ни водили в църква и са ни давали Свето Причастие, и сме били учени на "Божиите неща". Всичко това са безценните Божии дарове в нашия живот, Божията милост, "за която не сме достойни".
Ние сме станали християни, защото с Божията благодат сме търсили, чели сме книги, задавали сме си въпроси и сме разговаряли за това коя е правилната вяра, били сме убеждавани, борили сме се и накрая сме достигнали вътрешен мир.
В своя живот сме преминали през съмненията на младостта и противоречията на зрялата възраст, през човешката немощ и невъзможност да се приеме "безсмислеността" на евангелския закон, докато накрая Бог ни е дарил Своя мир.
Ето защо ние сме станали християни и - с Неговата помощ - оставаме такива.
Научили сме за другите религии, за множество философски системи, теории и идеологии и някои от тях са привличали вниманието ни за известно време. Стремели сме се да бъдем в крак с времето и сме следвали някои от тях, но нищо не е могло да ни даде истинско удовлетворение.
Ние сме останали християни преди всичко защото сме били убедени от личен опит. Били сме убедени от своето лично участие във великото, неизразимо с думи тайнство на Живия Бог, на Спасителя Христа, колкото и недостойни да сме за това.
Но също така сме били убедени и по пътя на логиката, че вярата ни в Христа е единствената вяра, която не е някакво човешко откритие и творение, но се разкрива на хората от Самия Бог.
Били сме убедени, защото само Христос, историческият Иисус от Назарет, водачът на нашата вяра, е Единственият Истинен Бог, Който
"...раздели Историята на две..."
"...Кой друг някога е дръзвал да проникне в отношенията между хората и Бога и да каже: "Всеки, който обича баща, майка или деца повече от Мене, не е достоен за Мене"?
Кой друг с такава увереност е казал за себе си, че човек трябва да Го обича дори повече от своя собствен живот? Никой и никога. Единствен Бог би могъл да направи това.
Кой друг е дръзвал да каже АЗ СЪМ истината и АЗ СЪМ животът? И Той не се е спрял само до това, което е казал - Той го е подкрепил с множество чудеса, извършени от Него:
слепите са проглеждали;
парализираните са ставали да ходят;
с две риби и пет хляба Той е нахранил пет хиляди мъже и много жени и деца;
заповядвал е на природните стихии и те са Му се покорявали;
възкресявал е мъртви, един от които е бил Лазар, след като трупът му вече бил започнал да мирише..." (О. Епифаний Теодоропулос, цит. съч., стр.12)
Но още по-дълбоко духовно удовлетворение и радост изпитваме, когато четем написаното от моя духовен отец, моя Старец:
"Има един Бог, Отец, Всемогъщ и Творец. Този един Бог съществува като една субстанция в три лица: Отец, Син и Свети Дух. Отец е родил Сина преди всички векове. Синът е роден от Отца. Светият Дух изхожда от Отца. Синът, поради Неговата любов към човеците, се въплътил и станал Човек. Така Той има две съвършени естества, божествено и човешко, съединени в една личност, в личността на Иисуса Христа. Именно в Бога има три Лица, но една субстанция, и следователно един Бог, така в Христа има две естества, но една личност, един Христос.
Иисус Христос е Богочовек. Това е уникално явление, непостижимо за нашата логика. Ако Той не е Богочовек, Той не би могъл да ни спаси.
След грехопадението на Адам човешкото естество отпада от Бога и наследява вечната смърт. Христос като Бог се въплъщава чрез Света Богородица, приемайки падналото, отделено от Бога човешко естество и го въз-кресява, оживотворява и съединява с Бога. Така Той го спасява.
Ние сме спасени не просто защото следваме моралните принципи, които проповядва Христос, но защото се съединяваме с Бога, ставаме едно с Него и така нашето отделено от Бога, подвластно на смъртта човешко естество отново се изпълва с живот, възстановява връзката си с Бога, става безсмъртно и божествено.
В това е, накратко, тайнството на нашето спасение..."
(Архимандрит Георги, "Нашата Православна вяра и заблудите на "Свидетели на Йехова", Атон, 1993, стр. 30-31)
Нравственото учение на Христа стои несравнимо по-високо от която и да е друга етика и философия. Християнството е единствената вяра на любовта.
Освен това никоя друга религия или идеология не ни дава един толкова съвършен поглед към целта и смисъла на човешкия живот, такива, каквито ни ги открива Христос: единението с Бога и освещаването на човека чрез Божията благодат.
Христос е говорил не просто за издигането или за нравственото усъвършенстване на човека, но за неговото оживотворяване и превръщането му в част от божествения живот. Той ни е дал Своя изключителен пример за нравствено съвършенство и чистота и ни е спасил чрез Своята смърт и Своето Възкресение.
Според светите отци "Словото Божие се е въплътило, за да можем и ние да бъдем обожествени". (Бог Слово е станал Човек, за да можем и ние да станем богове.) (Св.Атанасий, "Слово за въплъщението", Солун, 1973, стр. 366)
Неповторимостта на нашата вяра и фактът, че тя стои над всички други теории и философски системи, се състои в това, че Христос е спасил човека не просто защото е проповядвал една нова нравственост и начин на живот.
Христос като Богочовек (съвършен Бог и съвършен Човек) ни е дал възможността да приемем в себе си Неговото свято Тяло и да станем членове на Неговата Църква, да участваме в Неговото божествено Преображение и Възкресение, и така да постигнем целта на своя живот - единението с Бога.
Ние сме православни християни, защото сме вкусили истинността на православната вяра, единствено правилната вяра в Христа, вярата на апостолите, мъчениците и светиите, чистата вяра на светите наши отци.
Ние не се хвалим със своите собствени добродетели, нито със своята собствена святост, а с Христа-Бога на нашата вяра, единствената истинна вяра в истинния Бог.
Чувстваме се като окаяни просяци, които държат в недостойните си, грешни ръце своето велико, безценно съкровище: чистата вяра в Христа, единствения, Когото Сам Бог е пратил тук, на земята, към Когото нищо не може да бъде прибавено, нито отнето.
В действителност единствено православната вяра в Христа се е запазила непокътната. Тя с нищо не се е променила, към нея нищо не е било прибавено, нито отнето, от времето на първите християни и на Седемте Вселенски събора до днес.
И точно в това е предпоставката Божията благодат да живее във вярващите.
Христос вярно е казал: "И тъй, който наруши една от най-малките тия заповеди и тъй поучи човеците, той най-малък ще се нарече в царството небесно; а който изпълни и поучи, той велик ще се нарече в царството небесно." (Мат. 5:19)
Ние не сме доверчиви и наивни, ние внимателно изследваме и търсим истината в другите религии и философии, в другите "християнски" деноминации, без да можем да получим отговор, който да ни удовлетвори.
Нещо повече: виждаме техните уязвими, слаби страни. Откриваме за себе си техните сложни, но празни системи и мъгляви теории, които повече от всичко объркват човека. Някои от тях преценяваме като неясни, на други гледаме с насмешка като на митове, на лишени от правдоподобност детинщини и безсмислици. Трети убедително отхвърляме като фалшиви и несъстоятелни, неспособни да отговорят на въпросите на съвременния човек и да утолят неговата духовна жажда. Всички тези философии, религии и т.н. са крайно недостатъчни за него, измъчения от собственото си неправилно мислене и поведение, чиято душа жадува за чистата, свята вода на Истината.
След всичко това ще кажем:
Нищо не е в състояние да ни даде истинско удовлетворение, да изпълни цялото ни същество. Нищо, с изключение на нашата православна вяра в Христа.
И също така нищо, дори и най-малкото и незначителното, не е в състояние да събуди в нас съмнение по отношение на Православната църква. И нищо не може да ни "предаде" или да отслаби в нас вярата в истинността на Православната църква, единствената Божия Църква.
Всички неща, свързани с нашата свята вяра, свидетелстват за изключителността на този Божи дом:
Неизчерпаемото богатство и красота на богослужението.
Мистичният живот в молитвата.
Общението със светиите.
Целият истинен опит на нашата благословена борба за очистване от страстите и единение с Бога.
Църквата е мястото, където осезаемо присъства Светата Троица, където Бог се явява в цялата Си Слава и където съществуват истинските дарове на Духа, където всичко е съвършено, защото "божествените Отци са поставили всичко в присъщия му порядък". Те са били водени от Всевиждащия Бог и "са си припомнили цялото знание на душата" и в пълнота са ни предали "великото тайнство на благочестието". Не фалшивото благочестие, разбирано според собственото мнение на всеки от нас, а истинското благочестие на Църквата.
Ние, православните християни, в своята благословена борба всеки ден умираме за ветхия човек вътре в себе си и всеки ден преминаваме от чудо към чудо, от радост към радост. Постъпваме така, сякаш вече сме взели кръста си, всеки от нас своя собствен, въпреки своите човешки немощи и страсти.
Признаваме, че сме напълно недостойни да бъдем на това свято място на Бога - Църквата. Не се опитваме да съдим за него, нито да го описваме, защото всичко това надхвърля човешките ни възможности.
В скръбта си ние можем само да викаме към Бога и да се молим: "Господи, прости ми, задето не съм достоен за блаженството да бъда призован от Тебе в Твоето Царство. Бъди търпелив към мене. Промени постепенно моята греховна същност, само не ми отказвай да бъда Твое дете."
Съзнаваме, че сме християни, но не за да живеем в удобства тук, на земята. Радостта за вярващия идва не от липсата на изкушения и скърби, а от неговата принадлежност към Христовото Тяло, когато взема Христовия кръст с вяра и търпение.
Борбата за очистване от страстите е болезнена, понякога дори до смърт. Христос не ни обещава живот без болка. И ние, смирените, които сме вкусили това и признаваме: този, който с цялата си душа и сърце избере да последва Христа, той ще трябва да понесе болка.
Той ще трябва да носи:
Кръстовете, преди всичко в опита си да се избави от своите собствени страсти и слабости.
Кръстовете в стремежа си да превъзмогне светското разбиране за живота.
Кръстовете, които са от дявола и от неговите нападения.
Но с Христовия кръст и с Неговата помощ, болката бива облекчена. Страстта на егоизма и себелюбието бива изкоренена и човек получава духовно здраве. Той вдишва свежия въздух на божествения живот, на божествените утешения. Познава вкуса на вечния живот, неподвластен на смъртта.
Какъв смисъл има животът без много усилия, без борба и лишения, но и без големи надежди, без радости?
Ние не искаме мрачния, безрадостен, лишен от любов живот - живот, в който липсва смисъл и божествена красота, живот без Бога, пропит с разяждаща болка, с безутешна скръб и въздишки. Искаме онази болка, която ще ни преобрази и ще се превърне в неизразима, божествена радост. Търсим онези усилия, след които ще последва истинска лекота и освобождение, борбата, която ще ни изпълни с дълбоко удовлетворение.
Така ние, православните християни, водени от Божията благодат и Църквата, поемаме пътя на тази свята борба. Въставаме срещу "ветхия човек" в себе си, който винаги се стреми към удоволствията на плътта, и това укрепява душите ни.
Жертваме себе си заради братята, и това ни дарява много повече радост.
През нощта стоим будни на молитва, и всичко наоколо изглежда просветлено от Христовата светлина, която озарява смирените сърца на тези, които Го обичат.
Постим, понасяме скърби и страдания заради Христа и получаваме Неговата щедра награда - мир и просветляване на ума и сърцето.
Онези, които са стигнали далече в тази борба, са успели да се приближат до Него, след като са пожертвали много заради Неговата любов и са дали всичко от себе си, за да бъдат с Него. Те са станали Негови най-близки приятели, Негови братя, наследници на Неговата благодат още тук, на земята.
Те са Божиите светии.
Те не просто вярват в Бога. Те живеят в Бога и Бог живее в тях. Ето защо и в най-тежки моменти, когато всички ние губим надежда и падаме духом, те не престават да се надяват.
Те остават твърди и непоколебими дори когато всичко около тях се обърква.
Те са изпълнени с небесна радост дори когато навсякъде около тях има само мъка.
Те имат мир в себе си дори когато навсякъде около тях цари смут и ужас.
Силният студ ги стопля, както 40-те мъченици в леденото езеро в Севастия.
Горещата вълна ги освежава, както тримата отроци във вавилонската пещ.
Природните стихии и животните им се покоряват, както дивите зверове са се покорявали на светите мъченици по арените, когато християните са били преследвани от римляните.
Всички тези необикновени явления в живота им изглеждат толкова невероятни, че ни звучат като приказка. В действителност не-малко хора не вярват в тях и дори се присмиват на разказаното в житията на светиите. За тези хора наистина е изключително трудно да разберат онези, които са превъзмогнали своята човешка природа, и да достигнат свръхестественото. За тях е трудно да ги разберат и да им повярват, защото те самите отдавна са престанали да се грижат за очистването на душите си.
Така със своя живот светиите са станали солта на земята, светлината на света. Но бидейки дълбоко смирени, те не са се стремели към това - то им е било дадено.
Те "идат от голяма скръб" и кръвта на Агнеца е избелила дрехата на душата им (вж. Откр. 7:14), и стрелите на дявола са безсилни да им сторят зло.
Светиите пламтят с огъня на Духа, обвити от щита на вярата. Укрепили са се с Христовото безстрастие, с Неговото животворно смирение и любов. Така те са станали Божии синове, утешители чрез единствения Утешител, Светия Дух.
Дори днес по земята се срещат хора, които са всецяло отдадени на божественото, "които имат тяло и живеят в света", но "които не са от този свят". Те са живели и живеят сред нас, но малцина от нас ги познават. Но хората, които са ги открили, са онези, които разбират думите на Църквата: "Вкусете и вижте колко е благ Господ."
Човекът, който е далече от Бога, е склонен да подражава на певци, актьори, футболисти и политици.
Той следва примера на хора, които в голямата си част са далече от Христовата нравственост: празни, егоистични и горделиви, жадни за слава, която погубва душата.
Подражава на хора, лишени от вътрешно съдържание и мир, от всякаква духовна красота.
Има за пример същества, изцяло обладани от греха. Хора с объркано мислене и повърхностни, несъстоятелни идеи, със странно, дори глупаво поведение и нечовешки, диви инстинкти.
Харесва техните отблъскващи, зли лица, които свидетелстват за непрогледния мрак в душите им.
Подражава на изкривените образи на божествения първообраз, които почти с нищо не напомнят за своя небесен произход.
А ние имаме пред себе си други примери за живот.
След Христа, ние имаме Света Богородица, древните светии и отците на Църквата и светиите на днешното време.
Техните лица са озарени от истинската светлина.
Това са свети лица, чисти и просветлени, с мек, кротък поглед, изпълнен със съчувствие към скърбите на този свят.
Сдържани и смирени.
Излъчващи братска любов към всички.
Вдъхновяващи с усмивката си.
Всяко тяхно движение е внимателно, леко.
Речта им е винаги мъдра, поучителна, утешителна.
Те познават човешката душа в цялата й дълбочина.
Те са като учени-изследователи, просветлени с Божията премъдрост.
Пророци, които с любов изпитват човешката съвест, без някой да бъде в състояние да изпита тяхната.
Необозрими висоти на Духа.
Закрилници на целия свят.
Тайни молитвени застъпници за нас пред Бога.
Нашите светилници и водачи, нашите отци.
Ние усърдно прибягваме към тях и се надяваме. Те, след Бога, укрепяват духа ни. Отварят духовните ни очи и разбираме, че "Иисус Христос е същият вчера и днес, и вовеки". (Евр. 13:8)
Убеждават ни, че ние, смирените, можем, макар и не в същата степен, да живеем така, както те са живели, че дори и днес, както винаги в Православната Христова църква, хората могат да се съединят с Бога и да станат свети.
Със своя пример светиите ни учат да устояваме да не бъдем повличани от духа на света. Те изпитват всички онези, които със своите греховни претенции твърдят, че "днес, в ХХ век, подобни неща не съществуват", и че "днес не се срещат хора, които да живеят според евангелските заповеди", и карат да замлъкнат всички онези, които се хвалят със своята "ученост" и "мъдрост".
Светиите се тръбите, на които свири Бог, чрез тях разбираме, че Неговият закон е непоклатим, неизменен, вечен - за разлика от човешките закони.
Светиите на днешното време са приемници на славното, божествено събрание на древните светии на Църквата - майка на своите първи чеда, "чиито имена са записани на небето". Те са нашата свята традиция, нашето наследство, нашата радост в Бога!
Всички ние сме призвани да бъдем като тях. Да се борим като тях в своя живот, за да се радваме с тяхната радост и да бъдем истински щастливи, така както те са били.
И това не са само думи, лишени от смисъл и съдържание, нито празни мечти и илюзии, а една осезаема, постижима реалност. Светиите, древните и тези на нашето съвремие, тълкуват, обясняват и доказват тяхната истинност.
Ето защо за нас е неизразимо блаженство да бъдем достойни да срещнем светии в своя живот!
Милостивият Господ ни е създал - нас, Неговите смирени чеда - достойни да срещнем Неговите светии в живота си. Като имаме пред себе си своя опит, ние искаме нашите братя също да отворят сърцата си за истината.
Искаме да изповядаме всичко това на глас пред братята си, за които по една или друга причина е трудно да приемат Христа в живота си, че нашата православна вяра е единствената истинна вяра в Христа, която днес, в наше време е ж и в а повече от всякога. Това е вярата:
която е проповядвана от апостолите;
която е прославена от мъчениците;
на която са учели светите отци и учителите на Църквата;
която е излъчвала светлина чрез живота на светите подвижници;
която е постигнала велики победи в живота на нашите воини на духа;
която и в наши дни ни просветлява и укрепява чрез примера на днешните светии.
Тези свети хора (апостолите, мъчениците и т.н.) бащински се обръщат към нас, днешните православни християни, като ни карат да осъзнаем, че:
Не е честно да отхвърляме цялата тази велика традиция, преди да сме я изучили добре.
Не е разумно да бъдем отдадени на неща, които са пагубни за душите ни.
Напълно лишено от благоразумие и мъдрост е да внасяме в живота си чужди философски учения и системи, варварски нрави и обичаи. Всички те погубват доброто, което сме наследили от нашите славни отци и предшественици.
Защото ние сме призвани да ги следваме.
След като имаме своето свято призвавание и произход, нека, без да се леним, последваме Христа и Неговата Църква. Нека ние, нейните смирени чеда, поискаме с цялото си сърце и душа да станем едно с Него. Нека решително се устремим към целта на нашия живот - единението с Бога.
Онези, които сега започват своята борба в Христа, нека започнат със свята ревност. Нека започнат без колебание и страх, като завинаги изоставят предишната си леност и нежелание за работа.
Останалите, нека укрепим старото си желание с нова, божествена ревност. Освободени от всякакви съмнения, нека работим за делата на светлината, за спасителните заповеди на нашия Господ, Христос.
Защото сега е времето, дошъл е денят на спасението.
Нека приемем в себе си едно позитивно убеждение и с твърда решимост накараме ветхия човек в нас да се подчини на светия глас на Църквата.
Нашата Църква ни призовава да отворим вратите на душата си и да приемем Христа да влезе и да остане в нея.
Ние приемаме Христа:
Когато с дух на послушание се доверяваме на нашата Майка, Светата Църква, вярваме в това, в което тя вярва, и приемаме всичко, на което с любов се опитва да ни научи. Така духовните ни очи се отварят и ние вникваме в тайнствата на Бога. Съзнанието ни се разширява и облагородява, сърцето ни се очиства от страстите.
Християнинът приема Бога в своя живот:
* Когато, след като има пред вид склонността на човешката природа към грях и признава своята собствена греховност, през целия си живот се упражнява във:
Въздържание.
Духовна бдителност.
Молитва.
* Като съди за нещата от този свят, имайки пред себе си единствено мярката на Богочовека Христа и решително пренебрегвайки светските, атеистични критерии и предпочитания. Когато не обръща внимание на неодобрението и насмешките от страна на светски настроените хора.
* Когато наистина се опитва, доколкото е възможно, да действа по един уместен начин против антихристиянските закони и правила, както и срещу всяко зло в живота на хората, причинено от атеистично мислещите институции. Така той не само се грижи за запазването на духовното здраве на своя ближен, но и следва Христовите заповеди в своя живот.
* Когато редовно, със сърдечно съкрушение изповядва всичките си грехове пред своя духовник, като смирено го моли за помощ и благословение.
Така в тайнството Изповед той получава:
подкрепа в своята духовна борба;
опрощаване на греховете;
възможност за достойно причастяване със светите Тяло и Кръв Христови;
наставления за по-нататъшния си път към Бога.
Християнинът подчинява своята зла, неразумна, ограничена човешка воля на просветената воля на своя духовен отец, който говори и действа от името на Христа.
Той се научава да върви по светлия път на покаянието, на божественото послушание и смирение.
* Когато посещава светите служби поне всяка неделя и на големите църковни празници.
Присъствието на божествените служби не бива да се възприема единствено като дълг на нашия духовен живот, но като съкровена благодарност и признателност към Всеподателя Бога. Ние ходим в църква не просто да се помолим, но и за да се срещнем с Живия Бог, Който присъства там, както и за да общуваме със своите братя в Христа. Светите служби вливат в нас животворната благодат на Светия Дух, умиротворяват ни и ни укрепяват в Бога.
Християнинът се бори да приеме Христа в своя живот и да вкуси от божественото общение с Него:
Когато в тежки моменти на болка и изпитания, при които човек изпада в отчаяние поради своята немощ, християнинът нито с дело, нито с дума и помисъл не изпитва неверие и съмнение в Бога.
Но напротив, той смирено понася всичко като се уповава изцяло на Бога, Който по-добре от нас знае как да устрои живота ни според Своята света воля. Така на дело осъществява това, което пеем: "На Твоя Кръст се покланяме, Господи, и славим Твоето свято Възкресение."
Младите хора приемат Христа в своя живот:
* Когато обръщат гръб на плътската, хедонистична гледна точка към света и така превъзмогват всевъзможните неприлични изкушения и предизвикателства.
* Когато, с Божията благодат, живеят във въздържание и се пазят чисти от всякакви скверни зрелища, действия и думи, както и от нечисти помисли.
* Когато запазват девствеността си до брака, което им помага да натрупат духовност и да задълбочат светостта на бъдещите си съпружески отношения.
* Когато се венчават в църква със страх Божи и възприемат това свето тайнство като Божие благословение за своя нов живот, за своето семейство. По този начин те поставят на здрави основи своето семейно общуване.
Мъжът и жената приемат Христа и получават Неговата благодат в своя живот:
* Когато живеят в сдържаност и вярност един към друг, избягвайки всякакви извънбрачни отношения, както и прекомерните, порочни удоволствия в брака. Това укрепва взаимното им уважение и любов и ги съединява с Христа.
* Когато с търпение "носят теготите един на друг" и се покоряват един на друг.
* Когато предлагат на децата си - не само на думи, но и на дело - пример за духовен живот и ги възпитават в послушание към Църквата и страх Божи.
Жената-християнка приема Божията благодат в живота си и в семейството си:
* Когато не се вслушва във всевъзможните съвременни, несъстоятелни и безсмислени "феминистки" послания, които биха я подтикнали да търси леките, егоистични решения на житейските си проблеми. Подобни решения са противни на Божията воля, те биват търсени, за да удовлетворят нейната собствена воля, така че тя да живее един лек и удобен живот.
* Когато по никакъв начин не се стреми да избегне бремето и страданията, свързани с дадените й от Бога отговорности. Напротив, тя храбро приема кръста, даден й от Светия Бог като дар за нейното собствено спасение и за спасението на братята й.
* Когато намрази и отхвърли благополучния, но празен живот с безнравствените му сладости, когато със страх Божи избягва всичките съмнителни удоволствия, които я отделят от Бога и Неговата спасителна благодат.
* Когато запушва ушите си за дяволските гласове, които я убеждават да направи аборт, като отказва да извърши това гибелно престъпление, а вместо това се справя с всички трудности и остава вярна на Бога. Защото знае, че животът - нашият живот и този на децата ни и на ближните ни - принадлежи не на нас, а на Бога. Тя отказва да направи аборт, защото предпочита вечния, божествения закон пред временните, несъвършени закони, създадени от атеистично настроени, егоистични хора.
Така жената избягва този голям грях, който опустошава душата и я лишава от Божията благодат, избавя се от тежките угризения на съвестта и душевните страдания, които биха последвали. По този начин тя получава Божието благословение над своя дом, радостта и щастието в личния си живот и в семейството си.
* И накрая, тя остава вярна на Бога, когато възпитава децата, които Той й е пратил по Своята воля, и приема с радост и благодарност Неговите свети, дълбоко промислителни планове за себе си и за своето семейство.
Християнинът приема Бога в своя живот и се съединява с Него:
* Когато искрено се стреми да живее един честен и почтен живот, в съгласие с Бога и чувство за отговорност преди всичко пред Него и пред собствената си съвест, и след това пред другите.
* Когато избягва всяка видима и не толкова видима незаконна облага, всякакъв вид неправда и всяка нечестна сделка.
* Когато отказва да измами братята си, и когато трябва да избира, презпочита той да бъде измамен, вместо да измами.
* Когато, винаги много дискретно и внимателно, дава от себе си, за да служи на ближния си, който има нужда от помощта му. Така той служи на Самия Бог, според думите на светите отци: "Когато утешавате братята си, вие утешавате вашия Бог!"
* Когато с цялата си душа и сърце се стреми да намери време и начин да общува с Бога, когато не изоставя редовната си молитва, дори ако трябва да пожертва времето си за почивка заради нея.
Постъпва така, защото знае, че общуването с Бога е източник на радост и върховно блаженство за вярващия. Душата, която се упражнява в святото дело на молитвата и най-вече в усърдното призоваване на пресладкото Христово име и в Иисусовата молитва, привлича към себе си Самия Господ. Тя се наслаждава на тайнственото общуване с Него и приема Неговите безценни дарове, през целия си живот вкусва сладостта на Божието присъствие и чрез тези преживявания се укрепява в борбата.
Но той се моли не само за себе си, но и за своите ближни. Моли се за целия свят (за живите и за починалите), със съзнанието, че това е най-добрият пример на милосърдие и благочестив труд в името на любовта, чрез който се обогатяваме духовно.
* Когато внимателно изучава свещените писания и полага усилия за преуспяване във всяка добродетел, като живее в покаяние и угажда на Бога, и се стреми да не Го огорчава нито с дела, нито с думи, нито дори с помисли.
Християнството е свободен живот в Христа, който надхвърля всяка представа за човешките закони и ограничения. Само че ние, които сме оковани във веригите на досегашния си живот и сме заболели духовно, трябва да започнем лечение и да бъдем изцелени. Трябва да поемем по светия път на освобождаването от веригите на своите страсти, с които сме свързани, и така ще достигнем свободата, на която се радват Божиите чеда.
Честната борба на християните приближава Самия Христос към сърцата им. Това е една тежка, но красива и спасителна борба, която ни възкресява от собственото ни падение. Тя възстановява изгубения Божи образ вътре в нас, възвръща ни предишната красота и възвишеност, съединява ни със Самия Творец.
Такава е борбата, към която нашата Свята Православна Църква призовава всеки от нас да води - и преди всичко нашите млади братя, които, бидейки млади, са изпълнени с чисти пориви и копнежи, със сили за нещо голямо, светло и истинско в своя живот.
Наистина, борбата в Христа е за всички души, в които живеят чисти желания и решимост, а всички тези неща присъстват най-вече в душите на младите. Душите, които са способни да обичат силно, като жертват всичко ценно, което имат. Душите, които успяват да се преборят с враговете, да преодолеят пречките и да извоюват победа.
Душите на младите могат - и трябва - да изпитват истинска, дълбока радост. Те трябва да живеят с единствено реалното, неразрушимо щастие в Христа, и в него да премине целият им живот. Трябва да вкусят Неговия мир и Неговата любов. Те не бива да погубват себе си в суетни, празни занимания и в измамни, евтини "удоволствия", каквито им предлагат страстите, светът и дяволът, "удоволствия", които твърде бързо погубват жизнеността и красотата, дадени им от техния Творец.
Борбата в Христа ще благослови живота на младите, както и на всички нас, и:
ще ни избави от греха на нашето бездействие;
ще ни обогати с Христовите добродетели;
ще ни укрепи за нов живот в Христа;
ще ни изпълни с дълбоко покаяние;
ще смири сърцата ни;
ще ни даде спасителната памет за смъртта и Страшния Христов съд;
ще всели в нас силно желание за придобиването на Неговото вечно Царство;
ще ни дари безстрастие и ще ни направи достойни да видим Господа.
Ние не знаем накъде Светият Бог ще насочва живота ни, какви блаженства ще ни дари и какви скърби ще ни изпрати поради голямата Си любов към нас. Но със сигурност знаем едно: че с Него нашият живот е красив и блажен.
Ето защо нека оставим Бог да устрои живота ни така, както Той знае и както ще бъде спасително за душите ни.
Трябва само да се грижим да изпълняваме Неговата свята воля навсякъде и винаги, през целия си живот. Църквата се моли: "Научи ме да върша Твоята воля..." Така ще можем да достигнем онова свято разбиране на молитвата на великия отец на нашата Църква, св. Никодим Светогорец, който се обръща към Бога с думите: "Господи, направи с мен така, както Ти искаш, независимо дали аз искам, или не."
Предаването на Неговата свята воля, решението да отсечем своята собствена и пълното ни доверие към спасителните Божии планове за нас повече от всичко друго ни освещава и съединява с Него.
Православната Църква живее в Христовата светлина, радва се заедно със своя Младоженец и обича своите чеда (Божиите чеда) и дълбоко страда за онези, които странят от нея и са далече от Бога. С болка и с майчина любов Църквата ги призовава да се приближат към Него, но не с цел да печели привърженици. Тя няма нужда от това да бъдем колкото е възможно повече, защото Църквата е едно малко, но благословено Христово стадо. Не тя, а ние, както и целият свят, се нуждаем от нея. Църквата се радва, когато в лоното й все повече хора се удостояват да живеят в Христа, в Неговото истинско щастие и Царство.
Същото това щастие ние желаем на всички свои братя, на всички хора.
Искаме те да влязат в това благословено място на освещаване, на общение с Бога и Светата Троица - в Църквата.
Трябва, с Божията благодат, да останем тук, и доколкото имаме сили, да се борим, като изключим всички свои планове и изцяло отсечем своята собствена воля. Всичко това е необходимо, за да не се отдалечим от Църквата, но да продължим да бъдем в нея.
Човеколюбецът Бог ще ни просветли. Той ще ни помогне да съзреем духовно, ще ни направи истински щастливи и благословени.
Ние благодарим на нашия Господ и Бог. Прославяме Го в своята немощ, отдаваме Му чест и поклонение.
Обръщаме се към Него в молитва, тъй като сме немощни и несъвършени - но ние просим не само за себе си, но и за онези свои братя, за които все още е трудно да повярват в Него и да Го приемат в своя живот:
"Господи Иисусе Христе, чуй искрения глас на сърцето ми, който вика към Тебе:
Вярвам, че Ти си (Ти съществуваш), но не мога да го почувствам с цялото си сърце.
Зная, че Ти ме виждаш и ме чуваш, Ти като мой Творец ме познаваш много по-добре, отколкото аз самият, но аз не Те познавам така, както бих искал.
Слушам за Тебе от другите, чета и научавам за Тебе, но все още ми е трудно да бъда близо до Тебе.
Познавам добри хора, които са Твои приятели, те се боят от Тебе и Те обичат, и животът им е изпълнен с Тебе, но аз все още изпитвам съмнения, защото ми липсва по-дълбоко общение с Тебе.
Навсякъде чувствам Твоето присъствие - във всекидневието си, в трудностите, в природата и в цялото творение - но още не мога да повярвам в Тебе истински.
Признавам, че без Тебе, без Твоята благодат, без Твоето възкресение и Твоята любов животът, моят живот не би имал никакъв смисъл - но продължавам да живея далече от Тебе, от Твоя живот, от Твоите спасителни заповеди, и поради това продължавам да се съмнявам.
Господи, помогни ми да повярвам в Тебе с цялото си сърце!
Помогни ми да Те открия, и ще се зарадва душата ми.
Научи ме да Те обичам, и така моят окаян живот ще се изпълни с истинска радост и смисъл.
Яви в сърцето ми истината на Твоето Свето Евангелие, на Твоето Възкресение.
Просветли ме със Своето истинско знание.
Ела в моя живот, така както Ти знаеш и както ще бъде добре за мене. Посети ме, за да получа Твоя дълбок, несравним с нищо мир и блаженство.
Привлечи ме към Твоята любов, за да мога постепенно да превъзмогна своята себичност и егоизъм, да се избавя от всичките си страсти, да се изцеля от всичките си немощи.
Зная, Господи мой, че всичко това не може да бъде постигнато изведнъж, без продължителни усилия и търпение.
Но ако Ти ме привлечеш със сладостта на Твоята благодат, то ще стане леко и постижимо за мене.
Ако Ти влезеш в моя живот и го благословиш, тогава истински ще изпитам радостта да живея, ще придобия надежда за бъдещето.
Ако Ти пребъдваш в мене и аз - в Тебе, тогава изцяло ще се привържа към доброто в своя живот, в отношенията си с хората, в семейството, в работата, в настоящето и в бъдещето, защото без Тебе в моя живот нищо не би имало смисъл.
Ако Ти дойдеш при мене, тогава аз ще мога да се обърна към Тебе и да започна чист, свят живот, както немалко от Твоите светии, които преди това са Те отхвърляли и са живеели в грях: както Петър, Павел, Самарянката Фотини, Мария Египетска, както Блудния син, Разбойника и Закхей.
Ако Ти ме посетиш и останеш в душата ми, тогава аз ще се стремя да не Те огорчавам с нищо и бързо да прощавам на тези, които са съгрешили към мене. Зная, че ще направя добро на душата си не когато осъждам братята си, а когато на дело изпълня казаното от светите отци: "Бъди строг към себе си, но милостив към ближния."
Във всяко едно отношение ще се стремя да живея такъв живот, който да ме приближи към Тебе и към братята ми.
Ако Ти ме посетиш, аз ще почувствам величието на вярата в Тебе, на Твоята света Православна църква.
Ще бъда в състояние да придобия Твоите свети добродетели, да живея във въздържание, в пост и молитва.
С радост ще влизам в светия Твой храм, за да участвам в Твоите свети тайнства, с чувство на дълбоко покаяние ще изповядвам греховете си пред Твоите свещеници, за да мога достойно да се причастявам с драгоценните Твои Кръв и Тяло, след необходимата подготовка под тяхното духовно ръководство.
Но всичко това все още липсва у мене, о, Господи!
Прости ми, задето все още Те оскърбявам с начина си на живот, със своите дела, думи и помисли.
Помогни ми да се изправя, вдигни ме.
Помогни ми да се изцеля.
Помогни ми да се очистя.
Помогни ми да Те открия.
Господи Иисусе, просветли ме.
Господи Иисусе, благослови ме.
Господи Иисусе Христе, помилуй ме, грешния!"
Може би съм говорил неразумно, ка- то човек, който нарушава дълбоко присъщото на монаха мълчание, и съм казал неща, които мнозина вече знаят.
Веднъж един млад човек отишъл при един подвижник в пустинята и го попитал за нещата, над които размислял в продължение на години. Старецът го изслушал с голямо внимание и изпълнен със съчувствие и любов към него, дълги часове му говорил за Божието слово на спасението.
Накрая, след като видял, че младият човек все още се колебае да приеме думите му с цялото си сърце, отецът му казал:
"Чедо, това е първата ни среща, а може би и последната. Когато дойдеш отново, аз може би вече няма да бъда между живите. Казах ти всичко това, защото съм загрижен и ме боли за тебе, говорих ти за твое добро. Не искам нищо от тебе.
Христос също така не иска нищо от тебе. Съвършеният Бог не се нуждае от нищо, единственото, което желае, е да бъдеш щастлив, ти и всички твои братя. Той те обича и иска да се приближиш към Него, така както светият отец обича своето чедо.
Въпреки това Той ти дава правото дори да Го отричаш като свой Отец и Творец, и прави това, тъй като високо цени твоята свободна воля. Той с нищо не те принуждава да се приближиш към Него, защото иска да го направиш не като роб, а като свободно чедо на Неговата благодат, като Негов брат и близък приятел.
Ако ти Му отвориш вратата на своя живот, Той ще влезе и ще се радва заедно с тебе, и ще остане да живее в тебе. Тогава ще изпиташ такава радост, от която очите ти ще се изпълнят със сълзи, такова щастие, каквото никога не си си представял, че съществува. Ще изпиташ велика благодарност към Него и с цялото си сърце и душа ще Го прославиш.
Но ако се отречеш от Него (О!), Бог ще приеме това с огромна болка и тихо ще се оттегли от тебе. Той не таи злоба към никого. Докато страниш от Него, Той ще скърби за твоята болка и страдание. Бог ще стои пред вратите на твоята душа и ще чака да се покаеш - и тогава ще влезе и отново ще те посрещне с отворени обятия.
Така, чедо мое, приеми това, което ти говорих за твое добро, и ако можеш, съхрани думите ми в сърцето си."
Нека и моите смирени думи бъдат възприети в този дух.
Това са думите, които съм взел от живота и опита на светите отци, с благословението на моя Старец, защото аз нямам нищо, което в действителност да е мое.
Нека всичко това бъде моят малък принос към голямата болка на Светата ни Църква за нейните чеда по целия свят.
Нека Бог, като Благ и Човеколюбец, бъде милостив към всички нас. Нека ни направи достойни членове на Неговото свето семейство, нашата Православна църква, да прости греховете ни, по молитвите на Пречистата Своя Майка и на всички Свои светии. Амин!
ISBN: 954-8398-10-9. Меки корици. 75 страници
www.Pravoslavieto.com
