Пророци - автори на библейските пророчески книги

Прот. Александър Мен

 

В процес на допълване.

Писатели на библейските пророчески книги са четиримата "големи" пророци Исая, Иеремия, Иезекиил, Даниил и дванадесетте "малки" пророци - Осия, Иоил, Амос, Авдий, Иона, Михей, Наум, Авакум, Софония, Агей, Захария и Малахия. Автор на запазената само в превод от гръцки език е пророк Варух.

Относно другите пророци, за които разказва Свещеното Писание, и които Църквата почита като светци, виж Жития на светиите, Категории светци, които Църквата почита, Пророци, прорицатели.

 

Съдържанието на този документ се генерира с безвреден за Вашия компютър active content (javascript).

 

 

Св. пророк Исая

Виж :

 

 

Св. пророк Амос

 

Книга на пророк Амос

Ал. Мен

Книга на пророк Амоса е от сборника 12 Малки пророци. Книгата съдържа девет глави, състои се от отделни изречения, написани в поетична форма и обединени заедно най-вероятно след смъртта на пророка.

 

Личността на пророк Амос и неговата епоха

Амос е първият пророк-писател, най-важна след Мойсей фигура в Стария Завет. Откровението, което получава, бележи преломен момент в историята на Израел. В него съвсем ясно е изобличено двуверието, националното превъзнасяне и суеверно-магическото разбиране на обредите. Ролята на боговдъхновените речи на Амос за цялото по-нататъшно пророческо движение не може да се подлага на съмнение. Духът и стилът им се отразяват на почти всички пророци, живели след него.

Амос не принадлежи към "царските" ясновидци, свързани с определени светилища, не е и популярен вожд като тези, които се борят с пороците на обществото с политически методи (като Ахия или Елисей). Той може да бъде наречен "човек от народа", тъй като основното му занимание е да развъжда овце и да се грижи за плодни дръвчета. Юдей по произход, Амос живее на края на пустинята край гр. Фекоя (днес село Фекуи), разположен на няколко километра южно от Витлеем, но краткото му пророческо служене протича в Северното царство, където е изпратен от Бог против собстената му воля. Божият дух превръща пастира в Небесен вестител.

"Лъв зарика, - кой няма да трепне? Господ Бог каза, - кой няма да пророкува?" (3:8).

Амос идва в Северното царство около 760 г. пр.Хр., в навечерието на голямата катастрофа в целия Близък Изток. Набралата сили асирийска военна държава само чака момент, за да започне грабителски походи. А по това време в Самария цари пълно безгрижие. Управлението на Йеровоам ІІ (786-746), белязано с успехи и победи, внушава на хората мисълта за Божата милост. Всички чакат "Деня на Повелителя", когато с помощ отгоре Божият народ ще победи своите врагове. Пищният култ в светилищата в Самария, Ветил и Дана се смята за висша проява на благочестие.

В същото време нравственото равнище на народа стремително пада. Нарастването на богатствата, имущественото разделение и безправното положение на селяните - всичко това е обратната страна на политическите успехи. Заветът на Мойсей за неразделността на любовта към Бога и ближния е почти забравен. И Амос не може да не види това.

От книгата му става явно, че е надарен поет и много образован човек, независимо че принадлежи към селското съсловие. И все пак едва ли би се осмелил да предизвика властниците и целия народ, ако не е покоряващият Божи глас, който прозвучава в душата му.

Като се появява във Ветилския храм, Амос предрича пред всички неговата гибел и края на царската династия. Старшият свещеник Амасия донася за това на царя и на Амос е наредено да напусне Витил:

"И рече Амасия на Амоса: ясновидецо, иди и се отстрани в земята Иудина; там яж хляб и там пророкувай, а във Ветил вече не пророкувай: защото той е светиня царева и е царски дом" (7:12-13).

На това Амос възразява:

"Отговори Амос и рече на Амасия: аз не съм пророк и не съм син на пророк; аз бях пастир и събирах диви смокви. Но Господ ме взе от овците и ми рече: иди, пророкувай при Моя народ Израиля" (7:14-15).

От Ветил Амос отива в столицата на Северното царство - Самария. За по-нататъшната му съдба не е известно нищо. Може би, изгонен от Самария, се е върнал в родината си и е записал словесното откровение на Повелителя.

Паметта на пророк Амос Православната църква чества на 15 юни.

 

Съдържание и композиция на книгата

Пророчествата на Амос са групирани в четири части:

1) разобличаване на греховете на Израел, Юдея и заобикалящите ги народи: сирийци, филистимци, финикийци, идумейци, амонитяни и моавитяни (1-2);

2) Божи съд над старозаветната църква, призив за покаяние (3-6);

3) седем видения, означаващи бъдещия Съд (7:1-9,10);

4) пророчество за възстановяване на "Давидовата шатра" (Месианското царство) (9:11-15).

Така че основното съдържание на книгата е Съдът и покаянието. В нея господства пробуждащ съвестта дух, родствен на духа на Йоан Кръстител. Пророкът руши безпощадно религиозните илюзии на своите съвременници като вид самозалъгване и не се страхува да се противопостави на своята църква и своя народ. Само уважението, с което са заобиколени по това време пророците, спасява смелия проповедник от наказанието.

 

Учението на пророк Амос

1) Двуверието, което допуска редом с Яхве да съществуват и други богове, се отхвърля напълно. Яхве е този, който създава съзвездията, който царства над стихиите на земята и небето, Владетел и Творец е на мирозданието, Саваот, или Вожд на небесните войнства (звездите) (4:13; 5:8; 9:5-6). При това Амос изобщо не се обявява за вестител на нова религия. Неговият Бог е същият Бог, който се е открил на Авраам и Мойсей, и Амос вижда в себе си само продължител на тяхното дело, човек, който е призван от Повелителя да напомни на хората за него.

2) От същите Авраам и Мойсей идва вярата в избраността на Божия народ, която според Амос не е привилегия или повод за високомерие. Като народ, като един от народите, Израел не стои по-горе от другите народи. Дори такова забележително събитие като изхода от Египет не дава право за превъзнасяне.

"Вие, синове Израилеви, не сте ли за Мене като синове етиопски? казва Господ. Нали Аз изведох Израиля из земята Египетска и филистимци - из Кафтор и арамяни - из Кир?" (9:7).

Избраността на Израел е в религиозното служене, в служенето на Бога, който го е предназначил за себе си чрез Завета. Това предназначение носи и много голяма отговорност.

"Само вас признах Аз от всички земни племена, затова и ще изискам от вас за всички ваши беззакония" (3:2).

Но значи ли това, че другите народи не отговарят през Бога за своите дела?

Косвен, но съвсем ясен отговор е даден в началото на книгата. Първи от пророците Амос ги изобличава не за това, че са езичници и се намират във властта на заблужденията, а за това, че потъпкват човечността, проявяват жестокост, нарушават съюзите, отвеждат мирни жители в плен, убиват и грабят. Следователно Амос, както след това и ап. Павел (Рим 2:15-16), знае за "закона на съвестта", начертан в сърцето на човека.

На пророка е разкрито, че "Денят на Повелителя" наистина ще дойде, но ще дойде не с външно тържество на Израел, както мислят мнозина, а със Съда на Божата истина, която ще подложи всички на изпитание (5:18-20).

3) Чрез Амос Повелителят произнася присъда и над традиционното благочестие, което се опитва "да умилостиви" Бога с дарове и жертви, да успокои съвестта си с точно изпълнение на обредите и празниците. Но тъй като е нарушено основното изискване на Декалога - да се служи на Бога със спазване на нравствените заповеди, - култът се превръща в кощунство.

"Мразя, отхвърлям празниците ви и не помирисвам жертвите ви през време на тържествените ви събрания. Ако Ми принесете всесъжения и хлебен принос, няма да ги приема и няма да погледна милостиво на благодарствената жертва от тлъстите ви телци. Отстрани от Мене шума на твоите песни, защото звуците на твоите гусли няма да слушам. Нека тече като вода правосъдието, и правдата, като силен поток!" (5:21-24).

Пророкът се позовава на простотата на култа, която съществува при Мойсей в пустинята (5:25), и предсказва, че празниците ще се превърнат в тъга (8:10). Той знае как се разправят властниците с всички недоволни (5:12), но без да се колебае, ги обвинява: те превръщат правосъдието в отрова, потискат бедните, вземат подкупи, събират съкровища с грабеж и насилие.

"Изслушайте това, вие, които жадувате да погълнете бедни и да погубите сиромаси, - вие, които казвате: кога ще премине новолунието, за да продаваме жито, и събота - да отворим житниците, да намалим мярката, да уголемим цената на сиклата и да измамваме с неверни къпони [везни], да прикупваме неимотни със сребро, и сиромаси за двои обуща, а отсевки от жито да продаваме?" (8:4-6).

Социалните и нравствените престъпления в Божите очи според учението на Амос са религиозни престъпления, измяна на Закона и вярата. Не случайно изобличителят на "храмовото благочестие" първомъченик Стефан се позовава в речта си пред Синедриона именно на пророк Амос. (Деян 7:42).

4) Амос предсказва, че ще настъпят дни, когато хората ще жадуват за словото на Повелителя, но то ще им бъде отнето (8:11-12). Те нямат да бъдат спасени от древните светилища, на които се надяват (8:12-14). Като възмездие ще дойдат черни дни: ще опустеят разкошните дворци, ще замлъкнат песните, ..., всичко ще бъде разрушено и Божият народ ще бъде разсипан като "зърна в решето" (9:9). Пророкът сам се ужасява от думите си и възкликва:

"Господи Боже, смили се; как ще устои Иаков? Той е твърде малък" (7:2).

Той призовава народа:

Търсете доброто, а не злото, за да останете живи - и тогава Господ Бог Саваот ще бъде с вас, както вие казвате. Намразете злото, обикнете доброто и възстановете правосъдие при портите; може би, Господ Бог Саваот ще помилува остатъка Иосифов" (5:14-15).

Тук за първи път в Стария Завет звучи обета за остатъка (евр. ‘шеар’). Тъй като Божето слово е неотменимо, заради недостойността на народа Бог запазва едно негово осветено ядро, корен на бъдещата църква, която ще устои на всички несгоди, запазвайки верността си. Темата за остатъка преминава през всички пророчески писания и намира завършека си в Новия Завет. (Рим 11:5)

С надежда в остатъка е свързано заключителното пророчество на Амос за възраждане на Давидовата скиния, за връщане на изгнаниците от пленничеството и за прошка. Някои тълкуватели смятат, че Ам 9:11-15 принадлежи на ученик на пророка, тъй като тоналността на фрагмента се отличава ярко от суровия дух на цялата книга. Но достатъчно основания за тази хипотеза няма. И в други глави пророчеството оставя светъл лъч надежда (7:3).

ЕЭ, т.2, с.318-30; Свящ. Капралов Е., "Религиозно-нравств. учение прор. А. и Осии", К., 1911; Еп. Палладий (Пьянков), "Толкование на кн. св. прор. А. и Авдия", в кн.: "Толкования на кн. св. пророков", вып. 2, Вятка, 1873; ПБЭ, т.1, с.619-29; [Свящ. Побединский - Платонов И.И.], "О пророческом служении А. и Книге его пророчеств", ПрТСО, ч.11, 1852; Смирнов И. (еп. Иоанн), "Прор. А.", Рязан. ЕВ, прибавл. к № 23, 1873-74, № 2-4, 6, 8, 10-12; Юнгеров П.А., "Книга прор. А.", Каз., 1897; Bailey J.G., "Amos: Preacher of Social Reform", BTD, 1981, № 5, p.5; Enc. Kat., t.1, s.466-67; Childs, p.395 ff; JBC, v.2, p.245-52 (има и библиогр.); RGG, Bd.1, S.330-31; Weiser A., "Die Profetie des Amos", Giessen, 1929; Sutcliffe T.H., "The Book of Amos", L., 1939.

Виж също:

 

 

Св. пророк Авдий

 

Книга на пророк Авдий

Александър Мен

На еврейски [Авдий значи] Обадия 'служител на Повелителя'. [Това е] най-кратката от книгите Малки пророци и изобщо в целия Стар Завет (вж. Книга на пророк Авдий, ред.), но както казва блажени Йероним, "малък пророк по броя на стиховете, но не и по мислите" ("Коментар за книгата на пророк Авдий"). В ръкописите и преводите на Авдий съществуват различен брой варианти и "неясни" места. Стихове 1-6 от книгата съвпадат почти дословно с Йер 49:9-10, 14-16.

 

Исторически контекст

Пророчеството е почти изцяло насочено към царство Едом (Идумея). Идумейците се заселили в Палестина и основали своя държава в южните и планини преди израелтяните (ок. ХІV в. пр.Хр.). Приемат се от Израел за родствено по кръв племе, тъй като техният прародител Исав е брат на Яков (Бит 36:1). Във Втор 23:7 е казано: "Не се гнуси от идумееца, защото е твой брат" и също така там (23:8) е дадено разрешение да се приемат идумейците от трето поколение за пълноправни членове на старозаветната църква. Пророците поставят високо идумейския мъдрец (цар?) Йов (Ез 14:13-20), а книгата за него влиза в канона на Свещеното Писание.

Въпреки това историята на отношенията между Израел и Едом е белязана от съперничество и вражда. При Давид и Соломон Едом се намира в състава на Израелската монархия, след това се освобождава и скоро става васал на Асирия. По време на нашествието на Навуходоносор (597 г. пр.Хр.) идумейците преминават на негова страна и завземат част от Юдея (Пс. 136:7). По-късно след продължителни конфликти основното население на Едом приема юдейската вяра (ІІ в. пр. н.е.). Идумейците често заемат високи длъжности, а в лицето на Ирод Велики получават дори короната.

 

Съдържание и духовен смисъл

С устата на пророк Авдий Повелителят осъжда Едом за неговите престъпления. Напразно той разчита на планините с надеждата, че ще го защитят (3-4); той е притеснявал своя "брат", злорадствал е, виждайки неговите бедствия, посягал е на земите му, заради което сам ще бъде победен (1-14).

По-късно, когато Идумея се слива с Юдея, Едом става символ на вероломен брат, на апокалиптич. враг на старозав. църква; Едом между другото е бил наричан и Рим.

Ако първата част на книгата изобличава братоубийствената вражда, втората (15-21) е пророчество за Божия съд "над всички народи". Пророк Авдий предрича възстановяване на Св. земя, която в книгата му е праобраз на Божето царство. Авдий е първият сред пророците, при когото намираме пряко указание за това Царство: "И ще господства Яхве" (евр. ’ве хайта Яхве ха малуха’). Така Авдий провъзгласява нравствения световен ред, действащ в историята, която ще се увенчае с есхатологичното Царство.

 

Автор и време на написване

За самия пророк не е известно нищо. Повечето тълкуватели смятат, че е живял в периода след пленничеството. Паралелите с Иеремия и намеците за събития от неговото време могат да бъдат обяснени двояко. Или Авдий е включил в книгата си изречения на предшествениците си, или първата част е написана по-рано. Първото предположение е по-вероятно.

Православната църква чества паметта на пророк Авдий на 19 ноември.

Бирюков, Н. "Прор. Авдий и его книга", ЧОЛДП, 1894, № 1; Eп. Иоанн (Смирнов), "Св. пророки: Осия, Иоиль, Амос и Авдий", Рязань, 1874; Образцов, П.Е. "Св. прор. Авдий в его церк.-пророч. и библ. значении", Смоленск, 1867; Рыбинский, В.П. "Кн. прор. Авдия", К., 1909; Якимов, И. С. "Когда пророчествовал Авдия?", ХЧ, 1885, № 3-4; Childs, p. 411 сл.; JBS, v. 1, p. 443-5 (има библиография на чужди езици).

 

 

Св. пророк Авакум

 

Книга на пророк Авакум

Ал. Мен

На еврейски: 'Хабакук'. Книга от раздела Малки пророци, съставящ втората част на старозаветните Пророчески книги. Съдържа три глави.

 

Съдържание и композиция

Книга на пророк Авакума се състои от три части:

  1. Диалог между Бога и пророка, който му задава въпроси; първи Божи отговор (1:1 - 2:1).
  2. Втори Божи отговор; пет бедствия (2:2-20).
  3. Псалм на Богоявлението; тържество на вярата (3:1 - 19).

Това е първият пример в Стария Завет, когато цяла книга е изградена във вид на беседа на човешката душа със своя Творец. Антифонната композиция и указанието за хор (3:19) свидетелстват за богослужебното използване на книгата.

 

Духовен смисъл

Прорoк Авакум поставя един от най-мъчителните за религиозното съзнание въпроси: защо Бог допуска злото на света? Пророкът не се опитва да го реши умозрително, а се обръща направо към Повелителя с молитва, изпълнена със скръбно недоумение:

"Защо ми даваш да виждам злодейство и да гледам нещастие? Грабеж и насилие са отпреде ми, и въстава вражда, подига се раздор. От това законът изгуби сила, и няма праведен съд: понеже нечестивец надвива праведника, то и съдът бива опак" (1:3-4).

Както в кн. Еремия и кн. Йов, на пророка не се дава пряк отговор. Освен това Бог му разкрива, че на Земята ще има нови бедствия, че по висше позволение се надига "жесток и необуздан" народ, на който ще бъде дадено да побеждава царе и да разрушава крепости. "Силата е негов бог" (1:6-11). Но пророкът вярва, че Повелителят изпраща несгоди само за да се поправят хората, и затова пита отново: защо изобщо в живота тържествуват нечестивците и угнетителите? И Бог отново не дава пряк отговор, а само разкрива една тайна:

"Ето, горделивата душа не ще се успокои, а праведният чрез вярата си ще бъде жив" (2:4).

Вместо "ето, горделивата душа не ще се успокои", в превода на 70-те стои: "Ако пък се усъмни, душата Ми няма да благоволи към него".

В тези думи е скрита самата същност на книгата. Злото се предизвиква от зло. Човешкият род жъне това, което сам е посял. Но това не означава, че Божият промисъл бездейства. По непостижим начин той води хората чрез страданията към висшата цел. Човекът не може да обхване с разума си цялата необятност на пътищата на Вечно съществуващия. Бог само иска от тези, които са му верни, пълно "доверие в него". В бурите на живота ще може да устои единствено този, който е запазил вярата си. Осланящите се на силата, на идолите, невярващите в нравствения световен ред ще бъдат посрамени. Ще рухнат градовете, построени "върху кръв", ще възтържествува Божата истина:

"Защото земята ще се изпълни с познаване славата Господня, както водите изпълнят морето" (2:14)

В заключителния псалм се рисува страшно Богоявление, описано като очистителна буря, помитаща злото от лицето на земята. С надеждата за тази буря праведникът се спасява от отчаянието, живее с вярата в небесната истина, която - рано или късно - ще има последната дума. Ако преди старозаветният човек е смятал земното благоденствие за знак на Божата милост, прор. Авакум се издига на ново стъпало на духовното съзнание. Животът за него не е в знаците, а в самия Повелител, на когото той се доверява безусловно. Вярата и любовта поглъщат всичко, преобразявайки духа на човека. Нека, казва пророкът, лозите да не дават плод, нека да са изсъхнали маслините и да са изчезнали стадата,

"Макар и да не цъфне смоковницата, и да няма плод по лозите, макар маслината да измени, и нивата да не даде храна, макар и да не останат овци в кошарата и рогат добитък в оборите, - аз и тогава ще се радвам в Господа и ще се веселя в Бога на моето спасение" (3:17-18).

Това е казано още преди да е разкрита тайната на Възкресението и вечния живот (вж. Антропология). Затова несъкрушимата вяра на Авакум придобива характер на героично самоотричане заради любовта към Повелителя. Неговото упование е пронизано от месиански дух, макар че той не говори конкретно за Месията. За него Божият обет се слива в едно видение за Божето царство, което като море, приемащо реките, ще приеме в себе си потока на историята.

Вярата на Авакум служи за изходна точка на сотерологията на ап. Павел, учението за спасяващата вяра в Исус Христос (Рим 1:16). За да се разбере връзката между двата Завета, трябва да се подчертае, че еврейската дума емуна (вяра) означава не просто убеждение, а вярност, преданост, доверие (от евр. аман 'твърд', срв. евр. амин 'вярно'). Тази вярност-доверие е главно средство за единението с Бога. Както в Стария Завет хората се осланят на словото на Повелителя, което е неоспоримо, така и в Новия Завет е спасителна вярата в Богочовека и верността към него. Вярата дава живот. В широкото си разбиране тя е не само живот на този свят, но и вечен живот (срв. Мт 7:14; Йн 6:33).

 

Авторът и неговото време

За живота на пр. Авакум не е известно нищо. Епизодът в Дан 14:33-39 се отнася по-скоро за друг човек със същото име. От литургичния характер на книгата може да се заключи, че Авакум е проповядвал в Храма. Споменаването на халдейците (евр. ‘касдим‘) сочи времето на възхода на Халдейското (Нововавилонското) царство (кр. на VІІ в. пр.Хр.). През 605 г. пр.Хр. Навуходоносор разбива египтяните в Сирия при Кархемиш и надеждите за освобождение от игото на царете от Двуречието рухват.

Не е изключено пр. Авакум да е писал скоро след трагичната гибел на благочестивия цар Йосий, чиято смърт (609 г. пр.Хр.) е била тежък удар за Старозаветната църква.

Църквата поставя високо пророчеството на Авакум за тайнството на Пришествието (стихира «Господи воззвах, 2). Ирмосите на четвъртата песен от утринния канон са посветени на Авакум.

Православната църква празнува паметта му на 2 декември.

Най-ранното тълкуване на книга Авакум е кумранското, което свързва нашествието на "касдим" с идването на римляните и съдбата на есейската секта: "Коммент. на кн. Хаваккука (Аввакума)" (1 Q рHab.), ТК, вып.1. Комент. на св. бащи: Прп. Ефрем Сирин, "Творения", М., 1848-95, ч.8, репр., М., 1993-95; Блж. Иероним, "Творения", ч.14, К., 1898, 19152; Св. Кирилл Александрийский, "Творения", ч.10, Серг.Пос., 1897; Блж. Феодорит Киррский, "Творения", ч.5, Серг. Пос., 19072; Прп. Исихий Иерусалимский, Migne. PG, t.93; Блж. Феофилакт Болгарский, Migne. PG, t.126.; Иером. Варфоломей (Ремов), "Кн. прор. А.", Серг. Пос., 1913; Иером. Варфоломей (Ремов), "Пророк веры", БВ, 1914, № 1; Свящ. Глаголев, А. "Кн. прор. А.", ТБ, т.7; ЕЭ, т.15; Е. Н. "Песнь прор. А.", ВЧ, 1874, № 11; М. Г. [Голубев М.А.], "Кн. прор. А.", ХЧ, 1867, ч.2, № 11/12; Еп. Иоанн (Смирнов), "Пророк А.", М., 1877; Еп. Палладий (Пьянков), "Толкование на книгу св. прор. А.", Вятка, 1876; ПБЭ, т.1, с.86-90; Юнгеров, П.А. "Кн. прор. А.", М., 1887; Cilds, p. 447 сл. (дадена е библиография); Leglie, Е.А. "Book of Habbakkuk", N.Y., 1962; JBC, v.1, p.296-99; вж. Кител, Корнил, Лопухин, Предпленнически период на старозаветната история, Ириней (Орда), Озу, Пророчески книги, Райс, Филарет (Дроздов), Хергозерски, Юнгеров.

 

 

Св. пророк Агей

 

Книга на пророк Агей

Ал. Мен

На еврейски Хагай, от хаг 'праздник'. Книга от сборника Малки пророци, състояща се от две глави (виж Книга на пророк Агей, ред.).

 

Автор, датировка и композиция на книгата

Според 1 Ездр 5:1; 6:14 прор. Агей проповядва по едно и също време с пророк Захария в Ерусалим в края на VІ в. пр. н.е. Според по-късно предание пророк Агей е роден по време на вавилонския плен и идва в Юдея заедно с кн. Зоровавел. Върналите се започват да възстановяват Храма, разрушен от Навуходоносор, но различни пречки спират работата.

Когато Дарий І Хистасп (522-486 г. пр. н.е.) завзема престола на Иран, чието владение е Палестина, надеждите за възраждане на Божия дом оживяват. Призивът да се започне работа прозвучава от устата на Агей, който сам датира четирите си речи, от които се състои книгата му (520 г. пр. н.е.):

1) август-септември: пророкът упреква народа и неговите вождове за немарливостта им към святото дело (1:1-15);

2) септември-октомври: пророк Агей предсказва месианско Царство, което ще изпревари възстановяването на Храма (2:1-9);

3) ноември-декември: тежкото положение на народа е знак за Божи гняв - жертвите, принасяни без разкаяние, са "нечисти" (2:10-19);

4) в същото време Месията в образа на кн. Зоровавел се нарича "служител" (роб) на Повелителя. При възцаряването на Месията земната сила ще бъде развенчана (2:20-23).

Православната църква чества паметта на пророк Агей на 16 декември.

 

Духовно значение на книгата

Ако пророците от преди пленничеството говорят най-често за нравствено служене на Бога, Агей ги допълва, като показва, че обредите са също ценни, тъй като са външен израз на благочестието. Равнодушието на разочарования и уморен от несгодите народ пророкът оценява като признак на маловерие. Жалките камъни, останали на мястото на светинята, не трябва да отчайват тези, които са виждали по-добри времена. Изпитателният срок не е вечен. Възстановяването на Храма ще означава доверие в Божия обет. С други думи, Агей призовава старозаветната църква да вярва в неотменимостта на Завета, което не е лесно в условията на разруха и упадък на малката област Ехуд, останала от юдейското царство. Това засяга и новозаветната църква, преминаваща през времена на изкушения.

Но Храмът и обредите не са ценни сами по себе си. В пълно съгласие с предшестващите го пророци Агей учи, че култът е угоден на Бог само тогава, когато се извършва с чисти ръце.

Месианското Царство Агей свързва с политически очаквания. "Но на пророчествата - за Храма и месианското Царство - е съдено да се сбъднат различно от очакванията на съвременниците на Агей и Захария. Славата не изпълва новия храм по времето на Зерубабел и не от този последен "филиз", княз от дома на Давид, израства "клонката" - жадувания Месия" (Трубецкой).

Въпреки това самото пророчество за вечното Царство, което "ще разтърси небето и земята", се сбъдва. Сбъдва се в лицето на Исус Христос.

Коментари на светите отци: Блж. Иероним, "Творения", ч.14, К., 1898; Свт. Кирилл Александрийский, "Толкование на Кн. прор. А.", ч.10, Серг. Пос., 1897; Блж. Феодорит Киррский, "Творения", ч.5, М., 1857. Свящ. Виноградов Н.И., "Книга прор. Аггея", Серг. Пос., 1914; Свящ. Виноградов Н.И., "О каком народе и племени говорит прор. Аггей во 2-й гл. 12-14 ст. своей книги?", БВ, 1915, № 1; Свящ. Глаголев, А. "Кн. прор. Аггея", ТБ, т.7; Свящ. Образцов, П. "Св. прор. Аггей в его церк.-историч. и библ. значении", Смоленск, 1867; Попович, Г.Г. "Кн. прор. Аггея", К., 1913; "Хаггай", ЕЭ, т.15; JBC, v.1, p.387-89 (има и библиогр.).

Виж също:

Житие на св. пророк Агей

 

 

Св. пророк Захария

Св. пророк Захария Сърповидец, наречен тъй, защото имал видение: сърп да се спуща от небето над нечестивците. От Левиевото коляно, живял през VI век преди Христа.

Той е единадесети от тъй наречените "малки пророци". Пророкувал за тържественото влизанв на Христа в Иерусалим, за предателството на Юда и разпръсването на апостолите при разпятието на Голгота. Починал по време на персийския цар Дарий около 520 г. преди Христа.

† Траянополский епископ Иларион, Пространен православен месецослов, изд. Тавор.

Виж също:

Житие на св. пророк Захария Сърповидец

 

 

Св. пророк Малахия

 

Пророк Малахия е един от 12-те малки пророци. Живял 400 години преди Христа. Пророчествал след възвръщане на евреите от Вавилонския плен.

Предсказал идването на св. Иоан Предтеча, който ще приготви пътя Господен.

Предсказал и идването на Господа Иисуса Христа, Когото нарича "Слънце на правдата".

† Траянополский епископ Иларион, Пространен православен месецослов, изд. Тавор.

Още: Св. пророк Малахия

 

 

Св. пророк Варух

 

Книга на пророк Варух

Ал. Мен

Книга на пророк Варуха принадлежи към неканоничните книгиРечник на Стария Завет. Написана е от името на Варух (евр. Барух), син на Нирия, ученик на пророк Иеремия. Разделя се на пет глави. В Библията се намира след Книга Притчи и Посланието на Иеремия. Запазена е само в превод от гръцки език. Еп. Антонин (Грановски) направи опит да докаже съществуването на еврейски оригинал и дори даде хипотетичата му реконструкция. Но днес повечето библеисти смятат, че на еврейски (или на арамейски) език е възможно да са написани само отделни части от книгата. Във Вулгата Книгата на Варух е едно цяло с Посланието на Иеремия.

 

Съдържание

Книгата съдържа молитви и размишления на юдеите-изгнаници, живеещи в чужбина. Разделя се на четири части:

1) историческо встъпление (1:1-14);

2) молитва за покаяние (1:15 - 3:8);

3) прослава на истинската мъдрост (3:9 - 4:4);

4) утешителен обет за Божия народ (4:5 - 5:9).

Първата и втората част са прозаични, а третата и четвъртата са написани в духа на пророчески химни.

 

Духовен смисъл

Книгата на пророк Варух е свидетелство за покаяние и надежда. Старозаветната църква се призовава във време на бедствие да осъзнае своите грехове. Жалбите в книгата нямат нюанс на ропот. Всичко, което става, е в крайна сметка подвластно на Бога, а той е източник на правда и милосърдие.

Човекът не може да постигне всичките тайни на Провидението: трябва само с вяра да се признае, че "у Господа, нашия Бог, е правдата" (1:15). В него е " източникът на премъдростта" (3:12), която не могат да познаят "князете на народите", могъщи, разумни, богати, "които владееха над зверове земни ". Човешката мъдрост е нищо, ако не е устремена към премъдростта на Повелителя. Всички, гордели се със силата и мъдростта си, "изчезнаха и слязоха в ада" - в преизподнята (3:19).

Варух нарича Бога "Вечния". Такава дума като съществително в еврейския език няма. Еп. Антонин смята, че в оригинала на нейно място стои думата Елохим или Ел, макар че посочва и мнението на тези, които са по-склонни да приемат името Яхве (вж. Имената на Бога). Във всеки случай авторът или преводачът иска да подчертае висшата власт на Повелителя, който превъзхожда до безкрайност всичко преходно и тленно. Той е непостижим, но се е разкрил - и "се яви на земята и живя между людете" (3:38), иначе казано - възвестил е своята воля чрез пророците и Закона. Законът е "книгата на Божиите заповеди"; те са "вечни" (4:1). Нарушаващите Закона няма кого да винят освен себе си. Те са познавали Бога,

"Който праща светлината, - и тя иде, повика я, - и тя го послуша с трепет; и звездите заблестяха на стражите си и се зарадваха... Този е нашият Бог, и никой друг не ще се сравни с Него" (3:33 и сл.).

Но ако вината пред небето хвърля непокорните във водовъртежа на бедите, Повелителят ги спасява след покаяние.

"Защото Оня, Който ви напрати тия бедствия, ще напрати върху ви вечно веселие със спасение" (4:29).

Учението на пр. Варух напомня в много отношения проповедта, която звучи в изпълнените с надежда глави на книгата на пророк Исая (40-55). Мъдрецът учи за отношението между Божата правда и човешката неправда, утешавайки тези, които са се поддали на отчаянието и унинието.

 

Автор и датировка на книгата

Уводът на Книга на пророк Варуха я определя като написана по времето на Навуходоносор ІІ (604-562 пр.Хр.). Именно тогава сред изгнаниците-юдеи живее Варух, ученик на прор. Иеремия, който събира това, което учителят му е написал. Няма сериозни основания да се отрича, че Варух не е автор на оригинала на книгата (или на части от нея).

Авторът се обръща към хората, живеещи във Вавилонския плен. Той не познава още учението за възкресението на мъртвите, което се появява в Новия Завет едва след ІV в. пр.Хр. Но споменаването на "книгата на Закона" може да отразява по-късна епоха (времето на Ездра). Според Н.П. Розанов авторството на Варух "е въпрос, който все още не е решен окончателно" (ТБ, т. VI, с. 175). Във всеки случай повечето библеисти смятат, че първоначалният текст е разширен и преработен около ІІІ в. пр.Христа.

Архим. Антонин (Грановский), "Кн. прор. Варуха", СПб., 1902; [Елеонский Н.], "Следует ли считать кн. прор. Варуха каноническою или ее должно отнести к разряду неканонических", ЧОЛДП, 1877, № 3; [Икономос К.], "О песне трех отроков и кн. прор. Варуха", съкр. прев. от гръц. ВЧ, 1847/1848, № 45; Сестрениевич А., "Кн. прор. Варуха", ЧОЛДП, 1889, № 2; NCCS, р. 628-31.
 

Текстовете са взети от кн. Словарь по библиологии от Александр Мень. Използван е преводът на Павел Б. Николов, като почти всички  позовавания на Библията са дадени от нас по Синодалния превод.

 

Към съдържанието на Православната Читалня


Pravoslavieto.com - Българският Православен портал в Интернет
    www.Pravoslavieto.com

      Обадете ни се  Заглавна страница - Pravoslavieto.com  Пишете